Реквием за Хайтов

                                                    проф. Велко Вълканов

            Тези дни гледах и слушах едно предаване на “Скат”, в което Константин Христов разговаряше с г-жа Жени Божилова – вдовицата на Николай Хайтов.

Беше ми, разбира се, интересно да слушам г-жа Божилова. Тя е приятен човек, който и приятно разказва. Не бих могъл, разбира се,  да кажа, че онова, което тя ни разказа за Николай Хайтов,  ми е неизвестно. Познавам почти цялото творчество на Хайтов, в резултат на което познавам, мисля си,  достатъчно добре и неговия не всякога щастливо протекъл живот. Подобно  на повечето големи личности Хайтов е имал своите огорчения, болки, разочарования, като  заедно с това обаче  е познал и върховната радост от  едно забележително творчество.

Но не зная защо в разговора вниманието бе насочено не към високите творчески постижения на Хайтов, а към използваните някога срещу него клевети. Да, вярно е, Хайтов е бил жертва на опасни клевети, сериозно застрашили неговата свобода и следователно всичко останало – талант, здраве, че дори и живот.   Но това ли е, което трябва да видим, когато в един кратък разговор  се изправим пред  неповторимия образ на Хайтов?

Хайтов е един от най-големите писатели на съвременна България. Самото това  обстоятелство би трябвало толкова много  да ни респектира, че да забравим низостите, домогвали се до него.  Когато чета  Ботев, аз не мисля за онази румънска хижа, в която той заедно с Левски е гладувал и мразувал, не мисля дори и за гибелта му на Вола. Аз се потапям в неговото величие, отвъд което е  единствено мълчанието.  Бих искал, когато чуя името на Хайтов, да се пренеса в неговия свят, а не в света на неговите клеветници.

Не  разбирам наистина  защо днес, когато Хайтов е преминал в българското безсмъртие, трябва да се ровим в някои съвсем несъответни на неговия духовен ръст обстоятелства. Съвършено некоректно  е извършените спрямо Хайтов   незаконни  някога действия да се свързват със социалистическия характер на системата по онова време.   Несправедливости са извършвани  във всички времена. И в най-добрия обществен строй ще се намерят нечестивци, използващи  подлостта, за да отстранят изпречила се на пътя им крупна личност.

            Не мога заедно с  това да не отбележа, че именно при социализма Хайтов стана това, което е.  Именно в това общество той написа прекрасните си разкази, създаде своите великолепни сценарии, разгърна своя дух, за да се превърна в художествена мярка за всички нас. В това общество той завоюва любовта на милиони хора. Още тогава той получи цялото възможно признание.  Не само обществото му издигна приживе неръкотворен паметник, но и официалната власт му отдаде дължимото. Той бе един от ръководителите на Съюза на българските писатели, а по-късно и негов председател.

             Всичко това стана по един наистина достатъчно   странен начин.

            Не помня кой от нашите писатели бе изрекъл този удивителен    благослов: да бъде благословена ръката, подписала заповедта за уволнението на лесничея Николай Хайтов.

            Какво щеше накрая да стане Хайтов, ако междувременно не бе станал жертва на клеветата, довела до уволнението му като лесничей. Боя се, че щеше  да си остане лесничей, награждаван всяка година за най-добри постижения в областта на лесовъдството. Лесничей, много добър лесничей, свръх добър лесничей, но все пак именно лесничей, а  не писател, още по-малко не писател от ранга на най-големите.  Прогонен от гората, оплоден от преживяните страдания, Хайтов се оказа в полето на литературата, където започна да жъне успех след успех. Любовта му към гората прерасна в любов към словото, която се оказа всъщност и неговата голяма любов. Не веднъж страданието е проправяло пътя към дълбоко заложеното  в човека дарование.

             Днес срещу социализма се отправя обвинението, че не бил предоставял свобода за творческите изяви на личността. Николай Хайтов опроверга по най-категоричен начин това обвинение. Ако нямаше творческа свобода, как Хайтов щеше да стане Хайтов?!  При социализма не успя онзи, който освен свободата  притежаваше единствено и само едно голо “творческо” щение.  Не бива освен това да се забравя, че свободата в различните обществени системи има различни функции.  Свободата в социалистическото общество имаше задачата да обслужва ценностната система, основана на човека,   Свободата в “демократическото”, т.е. капиталистическото общество обслужва днес ценностната система, основана на парите. Всичко за парите, всичко в името на парите – такава е паролата днес.   В името на парите без колебание прибягват и до всички форми на пошлостта.  А да сте забелязали пошлост у “социалистическия” Хайтов?

Имам следователно всичките основания да кажа, че разликата между социализма  вчера и “демокрацията” днес е каквато е разликата между Николай Хайтов и Христо Калчев.

И така,  ако   храним истински пиетет  към личността на Хайтов,  не бива   да слизаме до равнището на ония, които някога  се опитваха  да го наранят. А направо ще оскърбим неговата памет, ако тръгнем да го използваме като оръдие  на някои наши неизживени още дребни политически пристрастия.

 

Статията е публикувана във в-к "Нова зора" на 8 юли 2008 г.