Време на ренегатите

                                                             Проф. Велко Вълканов

               Преди 60 години, когато работех върху своята докторска дисертация, попаднах на забележителната книга на големия полски комунист Бруно Ясенски «Заговорът на равнодушните».  В обществото, отбелязва в книгата си Ясенски, имаме врагове, имаме и приятели. От враговете можем да очакваме да бъдем  убити, а от приятелите — да бъдем предадени. Но не бива, продължава  Ясенски, да се боим нито от своите врагове, нито от своите приятели. Трябва да се боим от равнодушните, защото само  с тяхното мълчаливо съгласие е възможно враговете да ни убиват, а приятелите да ни предават.

            Равнодушните са наистина  основният персонаж в разиграваните обществени драми. Това са хората, които гледат, но не искат да виждат, които слушат, но не искат да чуят, които могат да  говорят, но не искат да кажат нито това, което са видели, нито това, което са чули. В една такава блатна  среда могат да се развият  всякакъв вид  пагубни за обществото социални пороци. Интересно е, че във Френската революция този обществен слой е бил наричан именно блато. В Конвента е имало  якобинци, имало е и жирондинци, а между тях e било «блатото», което в крайна сметка е решавало на чия страна ще бъде победата.

            У нас «блатото» в парламента е сравнително ограничено. То се свежда до няколко маргинални партии, които обслужват, засега, силната на деня партия  ГЕРБ. Но в обществото «блатото» е впечатляващо. Медиите от всички видове направиха   всичко възможно, за  да разложат обществото и го превърнат  в аморфна маса, неспособна да види «добро ли, зло ли насреща иде». Голяма  част от избирателите или не участват в изборите, или, ако участват, гласуват за онази партия, която е успяла да вдигне най-голям медиен шум.  Изолирани  от своите собствени  интереси, те  се оказват там, където ги отнесе медийният вятър.

            При така създалата се обстановка  борбата  на левите сили за внасянето на социализъм, т.е. на човечност в обществените отношения ще изисква огромни усилия. Основното затруднение идва без съмнение от инертното «блато». Невъзможно е обаче да се преборим с него преди да сме се преборили със силите, които са го формирали и поддържат. На преден план излиза следователно борбата както с откритите врагове на социализма, така и с нашите мними приятели, ония, които в съдбоносен  за нас момент ще ни предадат.  

            Борбата с нашите врагове е била  винаги много трудна.  Враговете ни притежават вековен опит, разполагат и с огромни материални възможности.  Борбата обаче с мнимите приятели е не по-малко трудна, а понякога и много по-опасна. Те са  врагове, приели образа на приятели. Те  нанасят ударите си  не в гърдите, а в гърба.

            Мнимите приятели, т.е. ренегатите са опасни не само с извършеното в някакъв момент предателство, в резултат на което рухва изгражданата с години защитна система. Те са опасни и със своята последваща дейност.  Ренегатът-комунист трябва всякога и винаги  да доказва, че няма вече нищо общо с комунистите. Той е по-усърден враг от изначалния антикомунист, който няма защо да доказва своя антикомунизъм — той е всеобщо известен. Ренегатът обаче няма този предварителен бонус. Той живее с постоянния  страх, че могат да го заподозрат в още неизживяно комунистическо верую.  Тъкмо поради това той никога не си позволява проява, която би могла да се изтълкува като отстъпка пред комунистите. Напротив, той бърза да е поне с една стъпка пред изначалния антикомунист, за да няма никакво съмнение, че е скъсал със своето тъмно минало.  Примери в историята имаме много.  Заклетият антикомунист Чърчил можа да   влезе в съюз с комунистите, а  ренегатът-комунист Жак Дорио, напротив,  не само измени на Френската комунистическата партия, в чиито ръководен състав бе години наред, а влезе и в открит сговор с нахлулите  във Франция нацисти. Ренегатът е самата подлост, поради което извиква у всеки почтен човек единствено чувството на отвращение. С какво друго чувство можем да си спомняме за ренегатите-комунисти Елцин и Горбачов?!

            Ренегатите-комунисти у нас не се различават от ренегатите-комунисти по света.  Бойко Борисов, Цецка Цачева, Божидар  Димитров, Сергей Игнатов и  другите  като тях са продукт на една и съща антикомунистическа щампа. Ренегатите  са фабрично еднакви. Собственото им предателство ги наказва,  като ги лишава от индивидуалност. Те са хора с разрушена личност.

В своя неоантикомунизъм ренегатите са готови да подложат на погром всичко, което се намира макар и в далечна връзка със социалистическото общество. Възпитаникът на съветската научна школа Сергей Игнатов се зае да ликвидира национални културни институти само защото били от «съветско време». Виждам как вече се ражда  новата поговорка: Пази, боже, ренегат-комунист  да те управлява. 

          Живеем в отвратителното  време на ренегатите. Собственото ни достойнство изисква да поведем безпощадна борба срещу тях. Трябва непрекъснато да изобличаваме тяхната двулична природа. Заедно с това не бива да допускаме делови контакти с никого от тях. Всеки допир с ренегатите ще означава да признаем някакви достойнства у тях, каквито те по дефиниция не притежават.  Деловото ни отношение  към тях трябва да се изрази само с една дума: бойкот!

Бойкот с презрение!

Статията е публикувана във в-к «Дума» на 28 май 2010 г.