Съдът  - имунната система на държавата! 

Проф. Велко Вълканов

             Не мисля, че има юрист, който  да не знае  историята за мелничаря от Потсдам. Притежавал  този мелничар парче земя, което кралят силно си харесал. Поискал да го купи, но мелничарят отказал. Тогава кралят заявил, че му го отнеме със сила. В отговор  мелничарят изрича  думите, превърнали се в класика: „Да, но ако в Берлин нямаше съд!”

            Както разбираме, дори в ония времена съдът е стоял по-високо и от кралската воля. Кралят всъщност е само вид държавен орган, който, като всеки друг държавен орган,  е длъжен да се подчини на решението на  съда, доколкото именно съдът е основата на държавността. Държавата е държава чрез  правото, а правото е право чрез  съда. Съдът е говорещият глас на правото. Без съд няма право, което означава, че без съд няма и държава.

            Това, разбира се не означава, че критичното отношение към работата на съда е недопустимо. Съдиите са хора и следователно като всички други са способни на грешки, някои от които биват заравяни и в гробищата. Както гражданите, така и другите държавни органи могат да подлагат на критика  съдебната администрация, че  дори и съдебната политика. Във  всички случаи обаче е недопустимо други, несъдебни  държавни органи да подлагат на критика собствената дейност на съда, т.е. дали съдът правилно е решил   конкретно  наказателно,  гражданско или административно дело. Всеки опит на който и да е държавен орган да оспорва правилността на един или друг съдебен акт е вече намеса в работата на съда,  е вече нарушаване на независимостта на съда, е  вече  атентат срещу цялата съдебна  система. Съдът е съд само доколкото е независим.

Независимостта на съда произтича не само от самото понятие за съд (съдът е незаинтересованият трети в спора между двама), но и от конкретната конституционноправна уредба, която му е дадена у нас. Чл. 8 от Конституцията установи принципа за разделението на властите, което означава, че  всяка от трите власти – законодателната, изпълнителната и съдебната – е независима спрямо останалите две. Всяка от  трите  власти трябва при това да е не само независима спрямо останалите две, но и, както казва Монтескьо,  да ги „възпира”, когато те тръгнат да излизат извън предоставените им правомощия. Така държавата защитава самата себе си от гибелни за нея изкушения, които могат да овладеят  отделните власти. Съдът следователно осигурява здравословния живот на държавата, а чрез нея и на обществото, доколкото, разбира се, самата държава обслужва обществото. Той е имунната система на държавата.

            С оглед на изложеното трябва да определим като съвършено неприемливо поведението на най-отговорните представители на изпълнителната власт в лицето на министър-председателя г-н Бойко Борисов и зам.министър-председателя и министър  на вътрешните работи г-н Цветан Цветанов по повод постановеното от Софийския апелативен съд определение, с което мярката за неотклонение спрямо някои от задържаните по делото на „килърите” бе изменена  от „задържане под стража” в „подписка”. Г-н Борисов си позволи дори да нарече решението на съда „провокация спрямо държавата.”  Тъкмо обратното обаче е вярно – че  поведението на двамата отговорни представители на изпълнителната власт е провокация спрямо съда, което в крайна сметка означава провокация и спрямо държавата. 

            Не мога, разбира се, да отрека  на г-н Бойко Борисов  и на г-н Цветан Цветанов  правото, което има всеки гражданин – правото да оспорят правилността на даден съдебен акт. (Аз самият не съм се отказал и не мога да се откажа от това право.) Но в случая стои най-напред въпросът дали би било възможно г-н Борисов и г-н Цветанов да се освободят от битието си на отговорни представители на изпълнителната власт, за да се легитимират единствено и само като граждани. Това, ще призная, ми изглежда  напълно невъзможно. Стои на второ място и въпросът дали те биха могли да упражнят обоснована критика на един съдебен акт, след като не притежават необходимите правни знания.

Критиката на решението на Софийския апелативен съд по делото на „килърите”   може да се осъществи само като критика на мотивите, върху които то е основано.    Запознах се с тези мотиви и мога да кажа, че те се намират  на изключително високо професионално равнище. Силно се боя, че нито г-н Борисов, нито г-н Цветанов би  бил  в състояние да промени макар и една дума в тях. Те би трябвало да  разберат, че когато тръгват на „бой” със съдии от тази висока класа, натрупали огромен опит в продължение на 15 години правораздаване, трябва да притежават най-малкото същата степен на правна образованост. А те правно образование  изобщо нямат. Това не е укор, това е просто констатация.

За съжаление недостатъчно правно образовани  се оказват  и  длъжностите лица, работили по досъдебното  „килърско” производство. Очевидно те все още не са успели да разберат какво е това „доказателство”, какво е това „доказателствено средство”. Доказателствата, уважаеми господа, са факти от обективната действителност, които водят по несъмнен начин до извода, че заподозреният е автор на съответното престъпление.   Тези факти трябва  при това  да са установени по предвидения в НПК начин, т.е. те трябва да се „облечени” в съответни доказателствени средства, каквито са обясненията на обвиняемия, показанията на свидетелите, писмени доказателствени средства и веществени доказателствени средства.

По въпросното дело не са представени, оказа се, никакви доказателства, респ. доказателствени средства, които да имат отношение към повдигнатото обвинение.  Като „доказателство” е представена  психологическа експертиза, която имала била задачата да установи доколко е вероятно единият от обвиняемите да е убиецът по делото. Това  издава едно вече несериозно  отношение към наказателния процес. Колкото и висока да е посочената от „експертизата” (поставям експертизата в  кавички, защото тя  всъщност не е никаква експертиза) степен на вероятност някое лице да е убиец, тя няма да има абсолютно никаква процесуална стойност. Във всички случаи тя е едно само мнение. Мнението обаче не е факт, не е следователно доказателство, поради което задължително остава извън вниманието на съда.

Повлечен от своето негативно отношение към въпросния съд, г-н Борисов премина и други непозволени за преминаване граници. Той обяви, че всички материали по делото на „килърите” ще бъдат преведени на английски и предадени на ФБР и Европол. В тази проява се съдържа обида не само на българския съд, но и на държавата ни. Г-н Борисов просто загърбва суверенитета на Република България, предавайки на чужди държавни органи решаването на наши, вътрешнодържавни въпроси. Това е  вид абдикация от собствената ни държавност.

Тук възниква необходимостта от  изводи, които трябва да направят българските избиратели.

 

С някои съкращения Статията е публикувана във в-к „Труд” на 11 август 2007 г.