Скандал с предумисъл

 

                                                   Проф. Велко Вълканов

  

        Не мисля, че така нареченият «скандал в МВР» спада към дневния ред на обществото. Хората се вълнуват не от котерийните борби в МВР, а от мизерния си жизнен стандарт, от липсата на социална сигурност, от разлагането на българската душевност, от обезбългаряването на България, от предадения ни суверенитет.  Но успяха все пак да наложат на съзнанието ни този скандал.

        Какво наистина става в МВР,  трудно може да се каже. Липсата на необходимата информация   позволява да разглеждаме ставащото в МВР като вид «черна кутия». Какво има в нея, «черната кутия», не знаем, но знаем какво има на нейния изход: има бурни искания за оставка на Румен Петков, че дори и на цялото правителство. Самото това обстоятелство вече издава силната миризма на политическа корист. Някой явно иска да използва възникналите в МВР проблеми за собствена политическа изгода. Какво наистина трябва да си помисли човек, когато преди още да са отворила «черната кутия», т.е. преди още да са установили  истината, се предявяват искания за оставки. Подозренията неизбежно ще се засилят, ако се вгледаме в ония, които усърдно подклаждат скандала.  Отпред  се откроява фигурата на  Атанас Атанасов, но зад него виждаме Иван Костов и цялото му оредяло войнство. Не може  да има съмнение: това е скандал с определен политически предумисъл.

Възможно е Румен Петков да е най-корумпираният министър. Но когато това го казва Иван Костов, аз просто няма да мога да повярвам. Никога не бих повярвам и в една макар дума, изречена от особата Костов. Това е най-наглият, най-циничният, най-безскрупулният български политик. Този човек, който е главният герой на аферата «Сапио», който създаде вмирисалите се от нечистотии  фондации «Демокрация» и «Бъдеще за България», който продаде на безценица множество крупни наши предприятия, който ... Ще спра, защото няма да успея в две страници да посоча всички  престъпни прояви на Костов. Ще си позволя все пак да препратя към Едвин Сугарев,  който преди три години в откритото си  писмо до Иван Костов “Страшно е да застанеш очи в очи с излъганата вяра”  (с 39 приложения) ни запознава с  някои от най-тежките престъпления на Иван Костов.

Предприетата от Иван Костов политическа диверсия е интензивно обслужвана от някои “генерали”. Поставям думата генерали  в кавички, защото те не са истински генерали, т.е. военнослужещи, изминали целия труден път от редник до най-високото войнско звание. Те са измислени, съчинени, направени от набързо събрани подръчни материали генерали.

Колкото смешна, толкова и печална истина е, че всяко правителство, назначавайки определено лице на високопоставена военизирана длъжност, веднага го произвеждаше в генерал. Правителството на Иван Костов назначи голобрадия 34-годишен ефрейтор  Димо Гяуров за директор на Националната разузнавателна служба, давайки му чин полковник, след което пък президентът Петър Стоянов го произведе  в генерал. Капитанът от милицията Богомил Бонев, ставайки  министър на вътрешните работи, стана и генерал. Правителството на Сакскобурготски назначи служителя от противопожарната система Бойко Борисов за главен секретар на МВР, повишавайки го в чин полковник. Но в началото на 2002 г. президентът   Първанов произвежда Борисов в чин генерал-майор, а през 2004 г. — и в чин генерал-лейтенант.  Атанас Атанасов, който през периода 1992-1995 г. е директор на регионална дирекция на вътрешните работи в Разград,  през 1997 г. е назначен  от правителството на Костов за началник на Национална служба “Сигурност”. С назначението си той  става също генерал.  Генерал до генерала,  срам до срама.

Да бяха само злополучни генерали, би могло до се преглътне, но те се оказаха и злополучни политици.

Бойко Борисов станал  кмет на София, стана  и (неформален) лидер на партията ГЕРБ. Но вместо да се заеме с проблемите на нещастната ни столица,  той се отдаде на сладката страст да плете интриги срещу правителството. Димо Гяуров, освободен    от поста си началник на националната  разузнавателна служба, бе известно време посланик в Унгария,  а след това и кандидат за кмет на Варна. Провали се, което беше повече от естествено. Атанас Атанасов стана депутат от ДСБ, за да се превърне в един от високоговорителите на Иван Костов. Генерал Ваньо Танов,  бивш висш служител в МВР, реши също да прави политическа кариера. В Русе мечтите му претърпяха истински крах.

Както и трябва да се предполага,  всички тези “генерали” са подчинени на собствената си политическа корист. Те са подчинени и на груповите интереси, които  през  последните две десетилетия са се формирали вътре в системата на МВР.

От 1989 г. досега сме имали повече от една дузина  министри на вътрешните работи - Ат. Семерджиев, Стоян Стоянов, Пенчо Пенев, Христо Данов, Йордан  Соколов, Виктор Михайлов, Чавдар Червенков, Любомир Начев, Николай Добрев, Богомил Бонев, Емануил Йорданов, Георги Петканов, Румен Петков.  Силно оцветени от политическите партии, които са ги излъчили, те внасят съответен цвят и в самото МВР. Всеки нов министър назначава на отговорни длъжности свои хора, като заедно с това освобождава и много от заварените служители. Но от заварените служители много и остават. Така в МВР се формира пъстроцветна  мозайки от партийно пристрастени служители, които се намират не във взаимодействие, а в скрито, а понякога и в открито (както е и сега) противодействие. Те обслужват не министерството, т.е. не националните интереси на страната, а политическата партия, която представляват.

Вътрешнокотерийните борби в МВР трябва да бъдат решително прекратени. Те злепоставят не само самото министерство, а и самата държава. По-същественото е обаче, че те, обезсилвайки МВР, му отнемат  способността да се справи с възложената му задача — да защити обществото от действията на престъпния свят.

Силно се боя, че това няма да може да стане. Истината е, че ако МВР боледува, то е защото боледува самата държава. В една задръстена от собствените  си пороци социално-икономическа система, в която основният мотив при избирането на личното и общественото поведение са парите, сериозни оздравителни процеси трудно могат да се очакват.  Парите,  а не обществената съвест ще качват и ще свалят министри  и цели  правителства. Корупцията е естественият начин на живот на капиталистическото общество и неговите институции. Нуждаем се следователно не от козметика, а от хирургически нож.

Но едно уважаващо себе си правителство е длъжно да направи все пак съответен опит.  Морално сриналите се политици трябва да си отидат. Разпасалите се генерали следва незабавно да бъдат поставени на местата им — при редниците.  Във всички случаи правителството  не бива да се подава на натиска на факлоносците на корупцията — иванкостовци.  Ако Румен Петков си отиде, това трябва да стане не защото Иван Костов го е поискал. Всяка пътека, прокарвана от Иван Костов, води към блатото. Далеч, по-далеч от Иван Костов, ако искаме да останем незаразени от неговата нравственост на политически мародер.

Статията е публикувана във в. «Дума» на 1 април 2008 г. под заглавието "Генерал до генерала, срам до срама"