Сървайварът,
наречен България
или прелестите на нетоталиратарната държава

                                                         проф.  Велко Вълканов

        Държавата на социалистическото общество търпеше и продължава да търпи упрека, че била тоталитарна държава. Упрекът имат своите основания.  Държавата от ония години проявяваше наистина тотален, т.е. всеобщ  интерес към съдбата на гражданите и обществото.  Почти не съществуваше област, в която тя да нямаше свое  участие и свой принос. 

        Без никого да пита, тоталитарната държава се зае да гарантира на всеки гражданин правото  на труд, разгръщайки с оглед на това огромно, скъпо струващо стопанско строителство. Тя направо  разврати  трудовите хора, като им осигури  демобилизиращото ги право на почивка, предоставяйки им – срещу минимално заплащане -  широка мрежа от почивни домове за летен и зимен отдих. Не остана извън нейното внимание и социалната обезпеченост на гражданите. Пенсиите, които тя даде на ветераните на труда,  ги  лиши  от екзотичното удоволствие  да се ровят в кофите за боклук. След като изпрати хората по заводите, тя вкара децата им в разни детски градини, където ги възпитаваше в духа на някакъв измислен от нея хуманизъм. Тя безкомпромисно се намеси в областта на  здравеопазването, за да осигури безплатна медицинска помощ дори и на безнадеждно болните.  Тя нахлу и в образователната система, предоставяйки безплатно образование на всички свои граждани, включително и на такива, които не биха могли да го оползотворят.  Тази държава натрапи  грижите си и на хората на науката и изкуствата, като по този начин уби у тях способността им  да разчитат единствено на своя творчески гений. Заедно с това множество театри, оркестри, ансамбли, изложбени зали, издателства предлагаха на хората най-високи образци на изкуството срещу оскърбително ниско  заплащане. Тоталитарната държава безцеремонно се намеси в развитието и на обществения морал, като не позволи на гражданите да се радват на такива  постижения на демократичния свят като проституцията, наркоманията, престъпността и корупцията. И така нататък и така нататък.

        И обгръщайки ни със своите грижи,  тя, тоталитарната държава,  лицемерно отказваше да вземе от нас дори и един лев.  Не плащахме никакви данъци,  като по този начин бяхме лишени от чувството, че сме отговорни за нейното преуспяване.

        Можахме най-после, макар и с чужда помощ, да се отървем от тази тоталитарна държава. Сега държавата ни е напълно, изцяло, съвсем  нетоталитарна.

        Тази нова наша държава се разтовари от всички свойствени за тоталитарната държава функции.

        Осъзнавайки, че е “лош стопанин”, тя се освободи от огромната своя  собственост, като великодушно я предостави – чрез така наречената приватизация - на своите граждани или поне на някои от тях.  Тя отхвърли и досадната за гражданите  грижа за реализацията на техните права. Всеки, освободен от тази патерналистична грижа, придоби възможността в една  постоянна битка за хляба, здравето и живота си да се изгради като твърда, силна и борбена личност. Безплатното здравеопазване трябваше, разбира се, да се премахне и бе премахнато.  Всички осъзнаха, че то е една недостойна за тях заблуда – няма безплатно здравеопазване, както няма и безплатен обед. Сега хората изживяват гордостта, че могат  най-после сами да си го осигурят. Грижата по образование също бе предоставена на самите граждани. Онзи, който има сериозното намерение да се изучи, няма да се постави в унизителното положение да чака  държавата да му го поднесе наготово, а сам ще намери  необходимите за това финансови средства.  Ликвидирани бяха детските градини. Децата получиха свободата да живеят на улицата, където, организирани в банди, получават първите крайно необходими уроци по оцеляването в този немилосърден свят. Науката се измъкна от задушаващата прегръдка на държавата, но пък и държавата се измъкна от изисквания, които науката й поставяше. Там където властват интересите, няма нужда от наука. Хората на изкуствата  също бяха освободени от опеката на държавата. Истинското изкуство се ражда от дълбокото вътрешно страдание, поради което никой, включително и държавата, не бива да лиши  творческите  личности от великото преобразуващо въздействие на болката.  Малко глад е безмерно полезен за всеки истински творец.  Държавата не би могла, разбира се,  да се откаже от функцията да опазва обществения ред, но трябва все пак да се отчита обстоятелството, че тя не е  в състояние да охранява правата на всички гражданин. Гражданите са милиони, а тя, нетоталитарната държава, е само една. Ето защо тя ще съсредоточи своите усилия върху опазването на имуществото, свободата, живота и здравето на най-важните свои граждани, на ония, които съставляват здравата и разумна основата на нейния обществен строй. Останалите ще трябва да бъдат полицаи на самите себе си. В битката с престъпния свят те могат наистина  да загинат, но пък ще оставят на поколенията гордото чувство, че са паднали в честен бой. Рефренът е същият: и така нататък и така нататък.

        Самата прелест е, както виждаме,  тази наша нетоталитарна държава. Но едва ли ще можем да оценим необикновената й социална красота, ако не използваме едно твърде подходящо за случая сравнение.

        Някои хора, забогатели по различни честни начини, продължават да търсят нови честни форми на забогатяване. Те направиха прастарото откритие, че народът се нуждае от хляб и зрелища. Хляб не могат да му дадат, но защо пък да не могат да му дадат зрелища?  И пуснаха  в действие своята индустрия, която на народа ще даде зрелища, а на самите тях – пари, много пари.  След достатъчно гнусните, телевизионно предавани шоута  от типа на “Биг брадър”, организаторите на зрелища ни предложиха свръхгнусното шоу “Сървайвър”.  16 души, оставени в някакъв карибски остров, ще трябва да оцеляват при  екстремални условия срещу шанса единият от тях да получи 250 хиляди лева (евро?).   Те ще се борят да оцелеят, а ние ще ги гледаме на телевизионните екрани и ще им се радваме. И насладата ни ще бъде толкова по-голяма, колкото по-голямо е бедствието, което ще ги е сполетяло.  Така древните римляни са се е наслаждавали на борбата за оцеляване, която гладиаторите са водили помежду си или с дивите зверове. Постигнали сме невероятен   нравствен напредък!

        Прибягнах до сървайвъра на тия 16 души, за да попитам:  Не сме  ли ние, цялото наше общество, поставени при условията на един истински сървайвър? Нашата нетоталитарна държава ни захвърли в създадената  от самата нея социална джунгла, при условията на която оцеляването ни е въпрос не на честен и достоен труд, а  на лотария.  Ще оцелее онзи, който има повече шанс, но и който заедно с това е по-жесток, по-брутален, по-безогледен.  Всеки сам за себе си и всички срещу всички – това е законът, по който  днес трябва да живеем. Сървайвър! Убий, за да не бъдеш убит!

        Казвам “нашата” нетоталитарна държава, но всъщност наша ли е тя? Във всеки случай тя не е моя държава. Отечеството е мое, но вгнездилата  се в  него държава  не е моя. Една сървайвърна държава не може да бъде моя. Тя е държава на богатите, или, ако използвам забравеното марксистко понятие, държава на капиталистическата класа, държава на безскрупулната и безотечествената буржоазия, която в името на своите печалби е готова да премине през труповете на хиляди, милиони хора.

Статията е публикувана във в-к "Нова зора" на 10.10.2006