Тъжни картини от иначе веселата оперета
«Спасяване на унизеното достойнство» 

Проф. Велко Вълканов

            По националната телевизия бе излъчена разиграната в български парламент  весела оперета «Спасяване на унизеното достойнство». Добре запознати с либрето на оперетата поясниха, че в нея ставало  дума за спасяване на унизеното достойнство на някакъв  министър.

Гледах оперетата и можах да се уверя, че тя бе наистина твърде весела. Всъщност тя  бе не толкова весела, колкото смешна. Като смешна я определиха и много познавачи на този вид сценично изкуство.  Но сега се питам дали оперетата бе не просто смешна, а смешновата. (Смешноватато е смешното, неуспяло да бъде достатъчно смешно).

            Във всички случаи оперетата бе по  особен начин смешна. Смеете се на това, което виждате, но в устата ви започва да горчи, а в душата ви се разстила тъжна мъгла. Тръгнали рицари някакви да спасяват нечие достойнство, а те самите са жалка карикатура на идеята за достойнство.

Излиза например на сцената мургавият рицар Иван Костов и гръмко обявява своята нравствена природа: Аз съм християнин.  Каква гавра с християнството! Като видите такъв един християнин, никога няма да поискате да станете християнин. Покрай Иван Костов ще намразите и самия  Христос, ако, разбира се, не знаете кой е този Христос. А това е онзи  Христос, който някога е изгонил от храма тъкмо такива търговци на подправена стока като Иван Костов.

На сцената излиза друг защитник на унизеното достойнство, който започва да говори за морала в политиката. Смаяни сте. Слушате и не вярвате нито на ушите, нито на очите си. Невероятно е наистина, че за морал в политиката говори  най-големият политически развратник, когото познаваме. Няма морална ценност, която този човек да не е готов да потъпче в името на своите собствени нечисти интереси.

Впечатляващ бе и друг момент от спектакъла. Громи „моралистът” мръсните комунисти  като „масови убийци”, а зад гърба му се намираше режисьорката на оперетата, довчера гордо носила званието комунист.  Очаквах тя да стане от стола си,   да извърти на моралиста яростен шамар и да му изкрещи: Вън, негоднико, от залата! Как смееш да ме оскърбяваш! Но тя не направи това. И тя, както разбираме,  е станала „моралистка”.

На сцената излизаха и други храбри защитници на унизеното достойнство.  Яхнали дръгливи мотиви, те размахват картонени  мечове и неистово крещят, без да разбират, че крясъците им могат да плашат само гаргите. Всичко бе бутафория, нищо не бе истинско.

По либрето представлението  трябваше да завърши с естествения за една  оперета хепиенд. Но хепиендът не се състоя.  Трябва  да съжаляваме, че организаторите на тази трагикомедия, наричана още импийчмънт,  не събраха жадуваните 161 гласа, за да получат собствения си импийчмънт от Конституционния съд. Още от едно време се знае: който импийчмънт вади, от импийчмънт умира.

Спектакълът завърши.  Затваряте телевизора, за да останете сам.  И ви налягат тъжни, много тъжни мисли:  Ако това, Господи, са представителите на народа, какъв  ли   трябва да е самият народ?!

Искам да плача.

Статията е публикувана на 1 април 2010 г. във в-к „Дума”