|
Тази държава не е моя
проф. Велко Вълканов
еотдавна персона една изрече истина, която трябваше да смути най-напред самата нея, а после и останалите. София, рече персоната, е за богатите. Персоната не е успяла, изглежда, да усвои в детските си години нравоучението, че някои истини е неприлично да се произнасят публично. Те стряскат с цинизма, който ги придружава. (Цинизъм: безогледност към болката, причинявана с изричането на определена истина.) Но персоната освен това очевидно не е разбрала, че София е твърде тясна за изречената от нея истина. Не София, цяла България, е вече за богатите и само за богатите.
якои теоретици и политици искат да ни внушат, че нямало вече разлика между ляво и дясно . Няма нищо по-невярно от това твърдение. Разликата между лявото и дясното мислене е подчертано ясна. Ляво е това мислене, което се обявява за обществена система, изградена предимно върху стойността човек, т.е. системата, наричана социализъм. Дясно е това мислене, което се обявява за обществена система, изградена върху стойността пари, т.е. системата, наричана капитализъм. От тази гледна точка аз съм несъмнено ляв. Но не съм, изглежда, модерно ляв.
якои хора отдавна вече живеят с 21-ви, че дори и с 22-ри век, а аз продължавам да се намирам в първата половина на 19-ти век, когато е публикуван “Комунистическият манифест” на Маркс и Енгелс Не би трябвало един модерно ляв да се вдъхновява от написаното в тази вехта вече книжка, а аз, ето на, продължавам да се вдъхновявам от нея.
аквото и да ми говорите, аз ще продължавам да мисля, че това, което Маркс и Енгелс са написали в “Манифеста” за “съвременната държава” е самата истина: “Съвременната държава е само комитет, който управлява общите работи на цялата буржоазна класа”. Дълбоко вярна е, според мен, и тезата им, че правото в тази държава е само въздигнатата в закон воля на господстващата в нея буржоазна класа – воля, чието съдържание се определя от материалните условия на живот на тази класа.
сичко това е написано преди повече от век и половина (през 1848 г.), но то и днес звучи повече от съвременно. Истините от онова далечно време са истини и днес. От тази гледна точка, аз, който продължавам да се придържам към тези истини, се оказвам всъщност много повече модерно ляв, отколкото някои декларирано модерно леви. Просто защото оставам верен на незагубили и днес своята стойност истини от макар далечното минало.
тава наистина все по-очевидно, че тази съвременна наша държава, не е държава на всички български граждани, а само на определена част от тях. Държавата, изградена след 10 ноември 1989 г., загуби не само своя социалистически характер, но и своята социалност. Тя постепенно се освободи от почти всички свои социални функции (за да заприлича на окастрено до върха дърво), запазвайки единствено своята полицейска функция, сведена при това главно, ако не единствено, до охрана на натрупаното в отделни лица и групи – съвременната буржоазия – имущество.
ази държава ни ограби. Тя ни отне онова, което половин век изграждахме, за да го прехвърли на малка социална група (класа). Тя хвърли в глад и мизерия милиони труженици, за да могат няколко хиляди социални търтеи да живеят в разкош. Не може вече да има никакво съмнение - тази държава е държава на богатите. Богатите са нейните повелители, те са нейните законодатели. Именно тяхната воля се превръща в закон. Бедните са отстранени от реалната власт. Техните права са повече от фиктивни, защото не са материално гарантирани. Предназначението на бедните е не да участват във властта, а да я обслужват. Те трябва, с други думи, да са тор, социална тор, върху която цветето на богатите ще разцъфтява.
сичко в тази държава е предназначено за богатите. Хвърлете поглед дори само върху телевизионните програми. Невинни на пръв поглед предавания издават дълбоко същностната природа на държавата, в която живеем. Всичко е съобразено с вкуса и интересите на богатите. Какво например ни предлага един Ути Бъчваров в симпатичното иначе свое предаване. Той ни предлага рецепти, осъществими единствено и само от хора, чийто дневен доход е от поне сто лева. Той никога няма да ни каже какво ястие може да се приготви например от вода и сол, защото тъкмо такова ястие искала да си приготви една женица, за която ми писа моя близка от с. Кръстевич, пловдивско.(“Златке, казала женицата на моята близка, днес в тенджерата мога да сложа само вода и сол.”)
есно обяснимо става и явлението, която наблюдаваме през последните 15-16 години. Стотици хиляди млади хора напускат “тази държава”, защото тя нищо не им предлага. За тях тя не е “нашата държава”. За да търсят препитание, те напускат не само държавата, но и най-близките си – майка и баща, брат и сестра, приятели. Те осиротяват, осиротяваме и ние.
о “тази държава” е не само социално “не наша”. Тя е и национално не наша, тя е “чужда”, доколкото обслужва чужди държавни интереси. За да удовлетвори определени групови интереси, тя търпи една чужда държава не само да денационализира българския народ, но и да го изтласква от собствената му територия. Ние постепенно се превръщаме в чужденци в уж собствената ни държава. Нещо повече. “Тази държава” изложи на пряка опасност народа ни, като се обвърза с една държава, чиито военни намерения ще го превърнат в обект не само на ответни военни удари, но и на безогледни терористични атаки. Тя е колониален придатък на несъвместима с националните ни интереси държава.
реди време, когато безогледната приватизация бе в стихията си, когато облечени в държавна власт разбойници си присвояваха най-ценните държавни предприятия, се запитах защо всъщност тези хора си играят на дребно - да приватизират това днес, онова утре. Защо питах се, те не вземат да приватизират цялата държава и с това да сложат край на тази игра с приватизацията. Но не след много осъзнах, че въпросът ми е със закъсняло основание. Ами че те наистина отдавна я приватизираха тази наша държава. Тя вече не е моя, не е наша. Ония с парите, отдавна я превърнаха в своя “бащиния”. Те я купиха с пари “под масата”.
ека накрая направя едно съществено уточнение. Тази държава не е моя не защото аз се отрекох от нея, а защото тя се отрече от мен. От мен и от всички като мен.
о аз самият нямам намерение да се откажа от нея. Ще се боря, за да си я върна. Защото чрез нея живея не само аз, но и целият мой род.
12 май 2006 г.
Статията е публикувана във в-к "Дума" на 25 май
|