Юни 1988 г.
Бях на екскурзия (по общия ред) в Съветския съюз. Бяхме в Москва и в Ленинград.
На площада пред Зимния дворец в Ленинград се издига така нареченият Александрийски стълб - паметник в чест на Александър І. На паметника има надпис:
“Александрому І-му – благодарная Россiя”.
Нямаше как да не си спомня за паметника на Цар Освободител у нас, в София, пред Народното събрание. На него също имаше надпис, чийто първоначален текст гласеше:
“Царю Освободителю – признателна България”. По-късно, след 9 септември 1944 г., надписът бе заменен с друг:
“На братята освободители – признателна България”.
Оказа се следователно, че болшевиките могат да запазят чувството на благодарност към един монарх, а ние – не. Защо обаче да не можем да изпитваме благодарност към един монарх от времето, когато монархията бе едва ли не естествена форма на държавно управление? Не изпитваме ли благодарност към Симеон, към Асен и Петър, към Самуил и редица други наши царе? Би трябвало да можем да изпитваме това чувство и към руския цар Александър ІІ. Вярно е, че руският народ даде жертвите за нашето освобождение, но не друг, а руският цар прие решението за тази война.
Мисля си и друго. Първоначалният надпис е така или иначе исторически факт (като надпис!). Поради това би трябвало той, доколкото е исторически факт, така и да си остане – дори и да приемем, че е погрешен. (И грешката има право да остане в историята.) Надписът отразява мисли, настроения, състояния на ония, които са издигнали паметника, т. е. не наши, към днешна дата, мисли, настроения, състояния. Следователно, като поставяме свои мисли, които са, значи, и мисли от днешно време върху не наш, т. е. не от нас и не в днешно време издигнат паметник, ние в някаква степен фалшифицираме паметника и по този начин - самата история. Ако искаме да изразим собствените си чувства, чувствата, изпитвани днес, нека издигнем собствен паметник. (Това всъщност бе и направено с Паметника на Съветската армия) Но вече издигнатите в миналото паметници не бива да се пипат. Те бележат етапите от нашето исторически развитие.
Така си мислех, когато стоях там, пред Александрийския стълб, по време на пребиваването си в Ленинград на 27 май 1988 г.
