Становището на Касен отразява притеснението и на други основатели на ССФ, а именно, че движението, което са инициирали може да се радикализира до такава степен, че те да загубят контрол върху него.[4] Аз, от своя страна, приветствам радикализацията и се опитвам да помогна за нейното разрастване. Това са мотивите ми да не се застъпвам в "Антикапиталистическият манифест" само за алтернативите за един по-регулиран и по-хуманен капитализъм, а за една радикална промяна на капитализма, изградена на друга логика за устройство на обществото. В последната глава скицирам възможните щрихи на една такава алтернатива, като изхождам от модела на Pat Devines за т.нар. договорно координираната с всички слоеве на обществото система за икономическа дейност, за да развия по-нататък идеята си за демократично плановата икономика.
            Факт е, че въпросът за подобни детайлни програмни алтернативи за устройство на обществото става все по-важен за движението на алтерглобалистите. От една страна George Monbiot разработи вече своите предложения за глобално регулирания капитализъм, а от друга страна Michael Albert се застъпва за икономиката на съучастието, която се основава на модел за планово стопанство, което въпреки, че се различава от проекта на Devines, максимално се доближава до него.[5] Teзи проекти за планова икономика представляват антитеза на сталинското централно бюрократизирано стопанство, което беше характерно за бившия Съветски съюз и неговите съюзници. Планирането, което си представяме с М. Албърт, се основава на демократично самоуправление, в което децентрализирани мрежи от производители и консуматори заедно решават, как да се разпределят и за какво да се използват производствените и суровинните ресурси на обществото. Този начин на производство, по мое убеждение, ще успее да реализира визията за демократичен социализъм, визията за промяна на общественото устройство като процес на самоеманципиране, което е сърцевината на революционната марксистка традиция. Възможността, тази традиция да се обедини с глобалното движение срещу неолиберализма и войната и от това да се роди нещо жизнеспособно е нашата голяма надежда, най-после да създадем един свободен свят отвъд капитализма, за който толкова много се говори и за който хората мечтаят.
...
1.  Капитализмът  срещу  целия  свят
            "Без съмнение капитализмът е най-добрата система за създаване на благополучие, а свободната търговия и отворените капиталови пазари осигуриха повечето, ако не и всички страни с несравним икономически растеж."[6] Това становище на Noreena Hertz, която доста се постара да се причисли към антикапиталистическото движение, обобщава неолибералната аргументация по един малко парадоксален начин. В нея се повтаря твърдението, което постоянно внушават и апологетите на Световната Банка и на МВФ, че либерализирането на търговията и инвестициите са генерирали в световен мащаб бърз икономически растеж през последните две десетилетия. Застъпниците на Вашингтонското споразумение отиват дори по-далече - благодарение на този растеж би могла да се намали бедността и неравенството по света. Малко преди срещата през ноември 2001 г. на Световната търговска организация (СТО) в Доха (емирство Катар - бел. прев.), с цел да се стартира нов кръг търговски преговори, СБ публикува доклад, в който се прави извода, че чрез премахване на търговските бариери приходите в света ще нараснат с 2800 милиарда $ и това ще изведе от бедност 320 милиона души.[7] Една още по-нелепа версия на това твърдение ни предостави Clare Short, британска министърка за подпомагане на развиващите се страни, когато обвини протестиращите в Сиатъл (на срещата на СТО през 1999г. - бел. прев.) и каза, че СТО била "ценна международна организация", а "тези, които се обявяват срещу СТО, изцяло действат против, а не в интерес на бедните и лишените от власт".[7]
            На този род твърдения може критично да се противопоставим по няколко начина. Така например поставянето на равенство между човешкото развитие и икономическия растеж е твърде спорно.[8] Може да препратим и към явно нарастващото световно неравенство още от времето на славните години на Вашингтонското споразумение. Според резултатите от изследването на Бранко Миайлович от Световната банка приходите през 1998г. само на най-богатият 1% от населението на земята са се равнявали на приходите на 57% от най-бедните, докато индексът Gini, който измерва нивото на глобалното неравенство, е нараснал на 66.[9] Важно е обаче да се разбере, че неолибералната идеология може да бъде победена и на неин терен. В едно свое подробно изследване Центърът за икономически и политически проучвания (The Center for Economic and Policy Research - CEPR) сравни ерата на глобализацията (1980-2000 г.) с предходните 20 г. (1960-1980 г.), през които кейнсианската политика, ориентирана към задоволяване на търсенето, преживя своя апогей при президентите Кенеди и Джонсън, преди впоследствие да бъде изоставена поради настъпилата в средата на 70-те години икономическа криза. CEPR използва различни индикатори, за да сравни тези два периода: нарастване на приходите на глава от населението, продължителност на живота, смъртност сред децата и възрастните, ниво на грамотност и на образование. Заключението от изследването е:
            "При съпоставяне с икономическия растеж и с почти всички други индикатори, последните 20 години отчитат ясно обратно развитие в сравнение с двете предходни десетилетия. За всеки индикатор страните са разделени на пет приблизително еднакво големи групи според стандарта им в началото на съответния период (1960 или 1980 г.). Извлечения от получените резултати:

• Растеж: Най-характерни са намаляващите коефициенти на растеж; засегнати от това са повечето групи страни. В групата на най-бедните държави растежа на Брутния вътрешен продукт (БВП) на глава от населението е паднал от средно 1,9% годишно за периода 1960-1980 до отрицателен годишен растеж от -0,5% (1980-2000). И групата на средноразвитите страни, към която се причисляват също относително слаби икономически държави, е преживяла силен спад в растежа на БВП на глава от населението - от 3,6% до под 1% на година. Изчислен за 20 годишен период този спад е еквивалентен на намалението в прираста на удвоения за периода 1960-1980 г. БВП до нарастване само с 21% за следващия период 1980-2000 г. Останалите групи страни също показват сериозен спад в стопанския прираст. Така също и средният годишен брутен икономически растеж (реалният прираст на сумарния БВП, но изчислен не на глава от населението - бел. прев.) също е намалял за преобладаващата част от регионите на света. [10]
• Продължителност на живота: Развитието на продължителността на живота също е негативно в четири от петте групи наблюдавани държави, с изключение на най-развитите страни, които са с най-дълга средна продължителност на живота (69-76 г.). Забавянето в напредъка по отношение на средната продължителност на живота и въобще на здравеопазването не може да се обясни само с пандемията от СПИН.
• Детска смъртност: Напредъкът в борбата срещу детската смъртност се забави значително през ерата на глобализацията след 1980 г., в сравнение с предшестващите 20 години. Най-голямото забавяне се констатира в групата на средно и най-слабо развитите страни...
• Образование и грамотност: Напредъкът в образованието също бележи забавяне след 1980 г. Нарастването на броя на записалите се в начални, средни и висши учебни заведения бележи спад. От тази тенденция има някой изключения, но те са основно в групата на развитите страни... Във всички групи държави се забавя и нарастването на публичните разходи за образование като дял от БВП."[11]

            Всички тези сравнения въобще не подкрепят тезата за просмукване на благосъстоянието, според която ускорения икономически растеж автоматически намалява бедността. А там, където положението през "Ерата на глобализацията", както я нарича CEPR, се е подобрило, това е станало със значително по-бавни темпове отколкото през 60-те и 70-те години. Още по-впечатляващ е факта, че стопанския растеж на глава от населението е намалял - и то през тази епоха, когато ортодоксалното учение за свободния пазар предсказва точно обратното - според неокласическата икономическа теория именно либерализацията на капиталовите и стоковите пазари би трябвало да ускори растежа. Авторите обръщат внимание, че това сравнение дори облагодетелства данните за неолибералната ера (след 1980г.), тъй като първият период (1960-1980 г.) обхваща и 70-те години, които пострадват както от първата рецесия, така и от началото на втората световна стопанска криза след Втората световна война. И други изследвания потвърждават тази констатация (виж бележка №11, в която се сравняват индикаторите на икономическия растеж преди и след установяване на неолибералната хегемония в световен мащаб - Бел. прев.).
John Weeks коментира: "... групата от страните, които най-последователно прилагаха програмата на неолибералната глобализация, през 90-ти години имат най-неблагоприятните показатели на развитие спрямо предишните десетилетия (това са държавите от групата на ОЕСD, Латинска Америка и страните на юг от Сахара); групата на най-ефективно развиващите се страни от 1960-та година насам, тези от източна и югоизточна Азия, изпадна през 1990-те години в тежка рецесия, а държавите, които през 90-те не бяха засегнати от кризата и отбелязваха постоянно растящи икономически показатели - страните от южна Азия - бяха именно онези, които най-силно се противопоставиха на политиката на дерегулация, на търговска либерализация и на премахване контрола върху капиталовия трансфер. Така хипотезата, че тъкмо неолибералната икономическа политика стимулира стопански растеж, остана недоказана. Или казано по друг начин, тя се превърна всъщност в един от митовете на глобализацията."[12]
Изводите от подобни изследвания се подкрепят от още по-известния факт, че световната икономика отдавна не може да достигне данните на растежа от златната епоха, или както французите наричат les trente glorioses - трийсетте славни години от икономическото чудо след Втората световна война, когато търговията и инвестициите бяха регулирани от държавата в много по-голяма степен, отколкото през последните две десетилетия. Дори и апологетите на Вашингтонския консенс признават провала на неолиберализма, но тяхното обяснение е, че той е резултат не от прекомерна, а от недостатъчна приватизация и дерегулация на икономиката. От там идва и настоятелното им подканяне към континентална Европа и Япония, които стагнират от 90-те години, за още по-радикални пазарни "реформи", които ще им помогнат да се доближат максимално до англоамериканския модел на Laissez-faire-капитализъма (икономика с пълна свобода на пазарните сили – бел. прев.) и така да достигнат онзи динамичен растеж, който по техните уверения е присъщ на този модел.
С подобна аргументация МВФ поиска и от Аржентина да противодейства на икономическата парализа, която е резултат на финансовата криза от 1997/98 г. в източна Азия с още по-жестоки бюджетни съкращения. По този повод Joseph Stiglitz писа: "Заложените в програмата на МВФ показатели бяха една фикция. Всеки икономист би могъл да предскаже, че препоръчаните мерки за икономии ще доведат до охлаждане на икономиката и до неизпълнение на залегналите в бюджета цели... Много рядко може да се възстанови доверието към една институция, когато тя стане причина за дълбока рецесия с двуцифрена безработица."[13] Дори когато тази политика предизвика финансова катастрофа и доведе до необикновения бунт на безработните и средните слоеве, който през декември 2001 г. свали президента Fernаndo de la Rua, МВФ и американското министерство на финансите продължиха да настояват, този път пред неговия наследник, Eduardo Duhalde за по-нататъшни бюджетни съкращения. Financial Times публикува по този повод бруталния си коментар: "Аржентина не може да си позволи свое средно съсловие. Икономически експерти считат, че реалното заплащане трябва да падне с 30%, ако Аржентина желае да се състезава успешно със своите конкуренти на световните пазари."[14]
Все повече хора считат този начин за управляване на света за безумен. Те виждат в неолиберализма не лечебно средство, а причина за болестта. За някои от тях - Stiglitz е известен пример в това отношение - причината не се крие в самия капитализъм, а в това, че правителствата на Запад и международните финансови институции със своите мерки са поели в грешна посока. Други отправят подобна, макар и по-радикална критика: ако се води политика, която позволява завръщане към по-силно регулирания и по-хуманен капитализъм от следвоенните години, тогава би било целесъобразно да се предприеме нещо и против останалите най-лоши недъзи на човешкото общество.[15] Една от главните цели на настоящата книга е да опровергая подобна аргументация. Проблемът е природата на капитализма и неговата логика на експлоатация и конкурентно мотивираната акумулация на капитала. С закриването на много институции и практики, които правеха капитализма (поне в богатите северни страни) по-поносим в миналото, неолиберализма само извади на дневна светлина неговите органически слабости. Но тези негови слабости винаги са му били присъщи и според мен могат да бъдат отстранени само чрез неговото премахване.
В края на настоящата глава ще приведа някои аргументи в подкрепа на този извод (въпреки че подобна аргументация би могла да заеме обема на цялата книга). Най-напред ще насоча вниманието върху начина на функциониране на капитализма като икономическа система. Този подход на икономически анализ е абсолютно задължителен за формулиране на антикапиталистическата аргументация, защото капитализмът е преди всичко икономическа система, която Маркс нарича още начин на производство. Защитниците на капитализма настоятелно се позовават на това, че той превъзхожда другите системи на обществено устройство преди всичко по възможностите си за икономически растеж. Но да припомним, че моделът на икономическа система играе важна роля в живота на обществото, защото шансовете на всеки индивид за постигане на полагащото му се благосъстояние и за развитие на своите способности зависят значително от неговия достъп до производителните сили.
Аргументацията срещу капитализма, обаче, не е само от икономическо естество. Известно е, че водещият мотив на антикапиталистическото движение е неговият бунт срещу фетишизирането на пазара, срещу превръщането на всичко в отношенията между хората в стока, тенденция, която чувствително се засили след утвърждаването на неолиберализма.