"Le Mond n`est pas une marchandise!" - "Светът не е стока!" - е един от лозунгите на движението. Той изразява несъгласие с неудържимата разпродажба на всички блага и публични услуги, от които се нуждае обществото, разпродажбата, разпространяваща се като ракови метастази по цялата планета, която се извършва от съюза на институциите на Вашингтонския консенс, с политици, отдали се на неолиберализма по убеждение, заради лични интереси или удобство, от инвестиционни банки, от мултинационални концерни и от местни търговски величия, които преследват неограничени печалби от разпродажбата на обществено имущество.[16] Но тази съпротива по принцип е нещо повече от самото убеждение, че приватизациите имат негативни социални и икономически последици, което се потвърждава и от опита с приватизацията на Британските железници (които днес са неточни, безобразно скъпи и технически неизправни, дори опасни – бел. прев.). То се подхранва и от възмущението срещу унижението, до което води свеждането на всички взаимоотношения в обществото до обикновена стока. В никоя друга област това не се усеща така силно, както в сферата на културата. И когато Theodor Adorno u Max Horkheimer тълкуваха израза "индустрия на културата", те имаха по-скоро ироничния и критичен контекст пред вид: защото нищо не им се струва по-абсурдно и по-противоречиво от свеждане на творчеството до нивото на индустриална дейност, подчинена, както всяка друга промишлена дейност на логиката на рационалността.[17] Членовете на правителството на Великобритания, а в континентална Европа поне и върхът на неолибералната кохорта, говорят съвсем спокойно за "индустрия на културата", без ни най-малко да осъзнават безсмислието на думите си или да чувстват неудобство от тях; дори Financial Times има редовна притурка, която се нарича "Creative Business". Ние всеки ден сме свидетели в телевизията на последствията от това подчиняване на културната креативност на приоритета на печалбата, наблюдавайки продукции, в които сексът, алчността, славата и разточителния начин на живот се смесват и взаимно усилват в кръговрат от кошмарни баналности. Това в никакъв случай не е само проблем на Първия свят. Водачът на сапатистите в Мексико, субкоменданте Маркос счита, че неолиберализъмът "води война, обхващаща целия свят", която между другото цели "разрушаването на историята и културната идентичност на народите".[18] Водещата сила на световното антикапиталистическо движение е мечтата да избяга от диктатурата на пазара, и да се създаде свободно от неговите принуди и ограничения пространство.
...
Кои  са  критиките  към  пазарната  икономика?
            Вероятно най-важният въпрос, на който трябва да се отговори, когато се търсят алтернативи на пазарното общество в днешния му вид е: има ли варианти на капитализма, които да отговарят на изискванията за справедливост, ефективност и устойчивост... Въпросът е, не дали въобще е неприемлива системата, в която хората доброволно могат да обменят стоки и услуги помежду си, а дали съществува свободно функционираща пазарна икономика в смисъла на Маркс, която да може да се съчетае с принципите за справедливост и морал в устройството на обществото.
            Трудно ни е да си представим, как това може да се осъществи. Нека се спрем малко по-подробно на споменатите по-горе изисквания.
            Най-напред пазарната икономика противоречи на изискването за справедливост. Членовете на обществото при капитализма нямат равен достъп до предимствата, които той предлага. Не само достъпът им до средствата за производство и до природните ресурси е нееднакъв, но техният шанс в живота, тяхната съдба драстично се влияят както в положителна, така и в отрицателна насока и от процеси, които са извън техния контрол, например от колебанията на пазарната конюнктура нагоре или надолу. Като пример в това отношение искам само да спомена за шеметното забогатяване на финансови спекуланти по време на установяване на ерата на неолиберализма, както и съсипаното бъдеще на големи маси от обществото. Затова не ни учудва категоричното заявление на Friedrich von Hayek, вероятно най-изтъкнатия апологет на капитализма, че при сравнението на различните системи за устройство на обществото въобще на бива да използваме критериите за социална справедливост.
            На второ място, характерната за капитализма концентрация на икономическа мощ съществено ограничава действието на известните ни механизми на демокрация, тъй като болшинството от гражданите остават изключени от процеса на вземане на жизнено важни за цялото общество решения - от една страна заради податливостта на политиците на корупция от страна на могъщите концерни, и от друга, заради безмилостните санкции на едрия капитал (напр. оттегляне на инвестиции) като наказание за правителства, провеждащи враждебна според тях политика срещу пазарната икономика.
            И на трето място е сляпото бягство на капитализма напред, към непрекъснато разширяващо се производство, което не е съобразено с нуждите на обществото (и възможностите на природата – бел.прев.), а се диктува само от стремежа за увеличаване на печалбата и от страха за загуба на пазарни позиции от конкурентите, което не отговаря на икономика с екологично устойчиво развитие, която да не уврежда природата над възможностите й за самовъзстановяване.[19]
            Едва, когато стане дума за ефективност на производството аргументите в полза на капитализма, започват да звучат по-убедително (ако се пренебрегнат проблемите по разходите за опазване на околната среда). Рухването на Съветския съюз и на социалистическата система в края на 80-те години подведе много ляво мислещи хора да възприемат тезата, най-ясно изказана от Hayek, че пазарната икономика по презумция превъзхожда всякакво планирано социалистическо стопанство.[20]
            Тук искам да се спра на две компромисни предложения за алтернативи на капитализма, при които пазарът се запазва, но сферата му на влияние се ограничава така, че той по-добре да отговаря на гореспоменатите изисквания. Първият компромис е пазарният социализъм, една хипотетична икономическа конструкция, която твърде много се предпочита от леви философи и икономисти, въпреки че не среща отклик всред антикапиталистите.[21] Накратко става дума за запазване на пазара, но премахване на капиталистическата експлоатация, която се поражда от неравностойният договор между капиталист и работник. Поради липсата на друга възможност да осигури съществуването си, работникът привидно доброволно продава работната си сила на капиталиста при условия, които той му предлага. Смисълът на пазарния социализъм се състои в управлението на предприятията от работническите колективи, но в условията на конкуренти пазарни отношения помежду им.
            В този случай най-напред трябва да се отбележи, че пазарният социализъм няма да отстрани всички недостатъци на пазарната икономика, защото членовете на обществото ще продължат да бъдат обект на предимства и недостатъци, предизвикани от обстоятелства, извън техния контрол. Например, разпределението на талантите по предприятията ще даде на някои от тях предимства спрямо други.[22] От съществено значение е също и въпросът, дали пазарният социализъм ще успее да бъде стабилна алтернатива спрямо капитализма. Това е съмнително. В конкурентната борба за пазара отделните участници винаги се стремят да извоюват надмощие над своите съперници, чрез въвеждането например на нови технологии, които им гарантират наднормена печалба. Тези предимства често са натрупващи се: свръхпечалбата поставя нейния притежател в състояние да инвестира и по-нататък в иновативни технологии, с което той увеличава дистанцията спрямо следващите го конкуренти.[23] Подобна конкуренция само ще задълбочи неравномерностите в общата икономика, вместо да ги изглади. Освен това конкурентният натиск ще създаде условия за появата на неравенство и в отделните предприятия: стремежът към по-висока производителност и по-ниски разходи може да породи мениджерски йерархии, които ще компроментират кооперативния дух в предприятието. С други думи: пазарният социализъм винаги е изложен на опасността да се превърне отново в пазарен капитализъм.
            Втората форма на компромис между пазара и изискванията за справедливост, демокрация и устойчиво развитие на обществото представлява един по-регулиран вариант на капитализма в сравнение с англосаксонския Laisser-faire-модел,[24] пропагандиран от Вашингтонския консенс. Will Hutton, например, един обигран застъпник на държавно регулирания "Stakeholder-капитализъм", счита, че по примера на следвоенна Германия и Япония пазарите така трябва да бъдат регулирани, че да се поддържа икономическа стабилност и социална хармония.[25] Реформисткото крило на антикапиталистическото движение е привърженик на този модел на държавно регулиран капитализъм в комбинация с идеята за съживяване на националния суверенитет на държавите и за въвеждане на международно коопериране между тях.
            Съществуват поне два проблемни въпроса относно реализуемостта на алтернативните модели на капитализма, на които заслужава да се обърне внимание. Първият касае съвместимостта на тези модели с настоящата фаза на развитие на капитализма. Глобалната интеграция на финансовите пазари, която улеснява максимирането на печалбите от борсови транзакции на акционерите (Shareholder value), вече подкопа функционирането на съществуващите държавно регулирани форми на Stakeholder-капитализма в континентална Европа и Япония и предизвика институционални реформи, които го приближават до англосаксонския модел.[26] Това все още не означава, че националните правителства вече нямат възможности да се противопоставят на Вашингтонския консенс, както внушава Leo Panitch със своето загадъчно изказване: "Естествено няма държава (освен американската), която да може сама да въведе контрол върху трафика на капитали".[27] Но тъкмо този инструментариум за контрол на капиталовия трансфер позволи на Китай да се справи относително безболезнено с азиатската финансова криза от 1997/98 г.[28] Важно е да не се подценяват средствата, с които разполагат националните държави. От друга страна е вярно, че всяка нация, която самостоятелно се опита да се справи с проблема, неизбежно ще се сблъска с изключително мощната констелация от социални сили, включваща съществуващите структури на глобализираната финансова система и на чуждестранните инвестиции, които се поддържат от САЩ и останалите водещи капиталистически държави. Трудно е да си представим, как един такъв самотен опит ще се увенчае с успех, ако не е част от всеобхватно международно движение, съпроводено от мащабни глобални промени. Всъщност сравнително хуманният (поне в развития Запад) капитализъм от кейнсианската епоха беше продукт поне на двете световни войни, на Октомврийската революция и на най-голямата икономическа криза (през 30-те години) в историята на капитализма и фашизма.
            Другият съществен проблем е: колко стабилни във времето ще са подобни алтернативни промени на съществуващия капитализъм? Нека си представим, че някаква разновидност на международния реформизъм е набрала доминираща мощ и е въвела света в епохата на регулирания капитализъм. Само един глупак би отрекъл, че някои разновидности на капитализма не са по-хуманни от други. В сравнение с безспорно по-ниското ниво на икономическите възможности на докапиталистическите общества, при цялата си социална несправедливост и ирационалност западноевропейския и североамериканския либерален капитализъм осигури през 50-те и 60-те години на миналия век много по-добър живот на по-бедните слоеве от обществото, отколкото можеше да се очаква в началото на 20-тия век. Това бе действително едно постижение, но придобито с цената от перманентна заплаха през Студената война с атомно унищожение.[29] Подобно състояние на благоденствие се оказа обаче нестабилно. С настъпилата в края на 1960 г. криза в нормата на реализираните печалби господстващите капиталистически класи започнаха да се отказват от социалните си ангажименти, които бяха акцептирали по време на икономическото чудо като поносимо бреме в условията на висока печалба и бърз растеж след Втората световна война. Резултатът от настъпилите промени беше двояк: най-напред много от системите за социална сигурност, на които се дължеше блясъкът на социално-пазарната държава на страните от богатия Север бяха частично демонтирани. В същото време започна бясна надпревара в установяването на още по-див и експлоататорски капитализъм в бедния Юг, при което и двата процеса далеко не са достигнали крайната точка на своето развитие. Може би с цената на неимоверни усилия да е възможно да се възложат на капитализма отново цивилизоващи ограничения. Но колко трайно ще бъде такова едно решение? Основните черти на капитализма - зависимостта му от експлоатацията на наемен труд и безмисленото разширение на производството, наложено от стремежа за повишение на печалбата и за конкурентна доминация на пазара от една страна и ограничаващите експлоататорския му нагон институционални структури и класови компромиси, от друга - се намират в непрекъснато противоречие. Ето защо съвсем уместно възниква въпросът, дали не е по-целесъобразно вместо изнурителната за обществото борба между тези две противоположни тенденции, изобщо да не заменим капитализма с "нещо съвършено ново"?
...
--------------------------------------
Подбор, информация и превод:  Иван Аладжов  и  Любен Аладжов