1837 - 1873
18 юли - 170 години от рождението на
Васил Левски
Страници:
1 2
През втората половина на април 1868 г. Втората легия не съществува вече. Изгонен от Сърбия,
Левски отива в Румъния, а после се връща отново в Сърбия, за да потърси приятелите си, забавили
се, поради арестуването им от сръбските власти. В Зайчар обаче арестуват и него. В затвора той
приключва равносметката на своя опит. Убеждава се окончателно, че на чужда помощ отвън не може
и не бива повече да се разчита. Освободителното движение трябва да се облегне изцяло на своите
собствени сили. Така съвсем естествено, по пътя на личния си опит Левски идва до съзнанието за
необходимостта от самостоятелни действия. Ходът на събитията, от друга страна, затвърдява у него
мисълта, че са необходими предварителна организация и революционна подготовка на народа вътре
в страната. Трябва да мине още малко време, да узрее замисленото, за да може да ликвидира окончателно
със старата тактика и да тръгне по нов път.
От Сърбия Левски се озовава във Влашко, където сред българската емиграция споделя с близки и
познати своите мисли и търси почва за идеите, които го вълнуват. Тук, в кръга на младите, събрани
около „Българското общество" в Букурещ, които се приближават до мисълта за самостойни организирани
действия, Левски е разбран, тук той намира съчувствие и подкрепа. „Българското общество" в
Букурещ, което подпомага всеки патриотичен почин, подкрепя и него, като му дава средства за пътуване
и прехрана.
Към това време трябва да се отнесе запознаването и дружбата на Левски с Ботев. Двамата приятели
живеят в една запустяла мелница край Букурещ и заедно споделят неволята и мизерията на изгнаническия
живот.
Съвместният живот и дружбата им не са могли да не окажат влияние върху двамата великани на националноосвободителното
движение.
На 11 декември 1868 г. с параход през Цариград Апостола предприема своята първа обиколка из България,
която прекъсва, като се връща отново в Румъния, за да се снабди с прокламации, подписани от „Привременното
правителство в Балкана", и някакво пълномощно. На 1 май 1869 г., след двумесечен престой
в Румъния, той минава Дунава при Никопол и извършва втората си обиколка из България. Сега Апостола
идва окончателно до убеждението, че в борбата за освобождение българският народ трябва да разчита
преди всичко на собствените си сили и че за успеха на революцията е необходима продължителна,
упорита и системна организационна работа сред самия народ. През тая обиколка той поставя сега
основите на революционната организация в България, като изгражда първите революционни комитети
в редица градове и села.
Проникнат от мисълта за изключителната роля на вътрешната организация, Левски се завръща в Румъния
на 26 август 1869 г. с установено мнение по всички въпроси, които емиграцията би повдигнала във
връзка с неговата работа, освен това той не говори вече само от свое име, а и от името на организирания
народ. Облегнат на него и изпълнен с вяра в успеха, той желае да убеди емиграцията в правотата
на своето дело и в необходимостта да се следва избраният път. Главната му грижа сега е да обедини
усилията на революционната емиграция, за да се осигури успехът на освободителното дело.
Усилията на Левски не отиват напразно. Продължителните разисквания и спорове с идейните течения
от кръга на младите го сближават с групата на Любен Каравелов, която споделя неговите идеи и
му дава своята подкрепа и сътрудничество. Каравелов и другарите му първи от емиграцията оценяват
историческата необходимост на избрания от Апостола път, присъединяват се към неговото дело и
с това подпомагат укрепването на престижа му сред народа.
Новият и най-важен етап в развитието на националноосвободителното движение - полагане основите
на комитетската мрежа в страната - сближава двамата водачи и извиква на живот Българския революционен
централен комитет (БРЦК), чието начало трябва да се отнесе към есента на 1869 г. Създаването
на Централния комитет е дело на Левски и Каравелов, които най-добре са разбирали необходимостта
и значението на един централен ръководен орган на национално - освободителното движение. Неговото
създаване е неразривно свързано с възникването на вътрешната революционна организация, чиято
необходимост като най-висш етап в развитието на революционното движение Каравелов напълно е споделял.
На 27 май 1870 г. след близо едногодишен престой в Румъния Левски прехвърля Дунава при Гюргево,
за да започне своята трета и най-продължителна обиколка из страната. Сега той разширява комитетската
мрежа, укрепва революционната организация, провъзгласява комитета в Ловеч за Централен комитет
на вътрешната организация, изработва революционния проектоустав - основния закон на организацията
— и въвежда в работа двамата си помощници — Димитър Общи и Ангел Кънчев.
За четвърти и последен път Апостола прекъсва своята дейност и отива в Букурещ през пролетта на
1872 г., за да участвува в общото събрание на представителите на комитетските организации в България
и чужбина.
На това събрание, организирано най-грижливо от Левски, се одобрява и приема уставът на организацията,
изработен от него. На последното заседание, състояло се на 5 май, събранието избира Каравелов
за председател на Централния комитет, а Васил Левски - „за главен апостол на цяла България, Тракия
и Македония". Като член на Централния комитет Апостола получава неограничена власт в България
да подготви революцията.
Събранието възприема неговите схващания и делото му намира всеобщо признание. Пътят, по който
той вече бе повел народа към свободата, се утвърждава като историческа необходимост. И пак на
Левски е възложено да доведе докрай делото на народното освобождение.
Доволен, той се завръща на 1 юли 1872 г. в България и веднага разпраща отпечатания вече устав
и специалното окръжно на Централния комитет до местните комитети. Неговите по-нататъшни усилия
се насочват към укрепване на революционната организация, която сега той групира в отделни окръжни
комитети, на които предоставя голяма свобода на действие и възможността да проявяват инициатива.
Своеволното нападение на държавното съкровище от Димитър Общи в Арабаконашкия проход и разгромът
на организацията турят край на удивителната дейност на великия Апостол. Неукротимият и безстрашен
сеяч на революцията е заловен и завършва своя героичен живот на бесилката край София.
В цялата си извънредно богата дейност, която протича при най-сложни и тежки обстоятелства, Левски
се разкрива като велик организатор, идеолог и вожд на националната революция. Той поразява с
дълбокия си реализъм, с голямата си проницателност, с изключителното си съзнание за дълг и отговорност
пред освободителното дело на своя народ. Бележитият революционер не изневерява на себе си и на
своя революционен дълг до сетния си час, когато при крайно тежки обстоятелства е изправен пред
извънредния съд в София, а след това на бесилката.
Великият син на народа извежда освободителното дело на нов и широк път.
Следвайки развитието
и практиката на национално - освободителното движение, самостоятелно, по свой път, той поставя
основите на нов етап в идеологията на революционното движение. Левски изтъква, че в борбата за
свобода народът ще успее, ако разчита на собствените си сили и ако предварително се подготви,
организира и въоръжи. Идеята за общонародно въстание, подготвено от вътрешната революционна организация,
принадлежи на Левски. Тя назрява в развитието на освободителната борба, но неговата заслуга е,
че той прозря историческата й роля и я осъществява със замаха на голям народен водач.
Никой преди него не схваща значението и ролята на вътрешната революционна организация, защото
никой не разчита в освободителното дело само на собствените сили на народа. Апостола провъзгласява
пълната независимост на освободителното движение, което занапред трябваше да разчита на вътрешната
революционна организация и боевата подготовка на поробения народ. Левски полага върховни усилия
да възпита, организира и въоръжи народа за решителната борба.
Организационната система, която той изгражда, има следния вид: върховното ръководство принадлежи
на Централния комитет, който е избраник и пълномощник на народа и революционната организация.
Частните комитети по села и градове са непосредствените изразители на революционната идея сред
народа. Те творят организационния живот в страната и са преките деятели на революцията. Те са
равноправни помежду си и се намират в преки отношения с Централния комитет. По-късно Левски преминава
към децентрализация на организацията и създава първите революционни окръзи или окръжни центрове,
както той ги нарича. Извършената промяна е един по-висш етап в развитието на организацията. Тайната
полиция е екзекутивната сила на организацията, а войводите, избрани чрез състезателен изпит,
са военните ръководители на народа.
Тая най-обща схема, почиваща на принципа на демократичния централизъм, не изчерпва огромното
значение на организацията. Тя не дава ясна представа за голямото богатство от подробности, нито
за оня живот, който организацията осъществява в своето развитие. Като цяло обаче тя разкрива
не само организационния гений на Апостола, но и революционната стихия на българина, защото бе
рожба на българската действителност.
Левски съчетава организатора и човека на делото с идеолога и стратега. Той е не само велик организатор
и масовик, но и призваният законодател на революцията. Пръв от всички схваща необходимостта от
един писан закон и се заема да го изработи. Той създава революционния проектоустав, в който неговата
мисъл и дело намират конкретен израз. Затова и този устав е не само един организационен правилник,
а цяла политическа програма, в която обществената мисъл преди Освобождението се издига до най-големите
си върхове.
Три основни двигателя вдъхновяват мисълта и ръководят дейността на Апостола: любов към народа,
култ към свободата и дълбока вяра, че освободеното отечество ще има най-съвършена уредба.
Любовта към изстрадалия народ е единственото чувство, което вълнува неговото сърце, и главният
подтик, който възпламенява волята му за подвиг. Пред любовта към народа — според него — трябва
да се смири „и най-малката гордост"; пред тая любов няма място за тщеславие и суета. Левски
гори само от едно желание — да види отечеството си свободно, па после „ако щат го нареди да пасе
и патките". Неговата възвишена и дълбока обич към народа не очаква и не търси признание,
облаги, привилегии. Неговата жертвена готовност е всеотдайна, безгранична. „Аз съм се обещал
на отечеството си жертва за освобождението му, а не да бъда кой знае какъв" — заявява големият
революционер.
Излязъл сам от народа, Апостолът разбира най-дълбоко неговата душа и нито в един миг от своя
живот не се дели от него. Още в началото на своята дейност той се убеждава, че всеки революционен
почин без предварителната подготовка на народа е обречен на неуспех. По-късно при всяко свое
по-значително действие той изхожда, както сам се изразява, от „свободното народно решение".
Убеден и последователен революционер демократ, Левски вярва преди всичко в „естествената сила
на народа". От друга страна, той е убеден, че революцията не може да успее, ако народът
не стане сам господар на собствената си съдба.
И затова той иска всички почини да излизат от народа, т.е. от този, който е готов да умре за
своята свобода, а не от емиграцията отвъд Дунава, чието значение и роля обаче той не подценява.
Чувството за дълг и отговорност пред народа го правят естествен враг на всяко самовластие и убеден
привърженик на съзнателната дисциплина и единството между дейците и работниците на освободителното
дело.
Твърде характерен е в това отношение случаят с проектоустава. Още преди да пристъпи към неговото
изработване, Левски споделя замислите си с най-близките и предани дейци на движението. След написването
му той го разпраща до отделни дейци и комитети в страната и чужбина да изкажат писмено мнението
си и да направят предложение за изменения и допълнения. И чак след това свиква общо събрание
в Букурещ от представителите на цялата организация в страната и чужбина, което да разгледа и
приеме революционния проектоустав.
Великият Апостол определя ясно и категорично целта на борбата „С една обща революция да се направи
коренно преобразование на сегашната държавна деспотско-тиранска система и да се замени с демократска
република (народно управление)."
Едновременно с борбата за политическа свобода Левски иска „с един труд", както сам се изразява,
да се осъществи и нов съвършен обществен строй, на чието знаме да пише „Свята и чиста република".
Борбата е насочена не само срещу господстващата турска феодална класа, но и срещу нейните крепители
— българските чорбаджии. Обръщайки се към тях, той казва: „Чакаме ви да усетите горчивите сълзи
на бедния ни народ, който е вече в крайно тегло. То не! Вий му пиете още кръвта и го предавате
на мръсния мъчител. Решили сме се: или да ви съберем, или да ви поразим!"
По своему, със свойствената си яснота и сила на израза, Левски разкрива същината на своята идеология.
„Време е - пише той -с един труд да спечелим онова, което са търсили и търсят братята французи,
т.е. млада Франция, млада Русия и пр. Колко скъпо и с какви загуби? Брат брата, син баща, бащата
сина да убива? Сега е време да преварим това зло. Защо да водим втора борба?" Народните
усилия според него трябва така да се насочат, че с един труд, с едни и същи жертви, без да става
нужда да се води втора борба, да се извоюва едновременно с политическото и социалното освобождение.
Той мечтае, както се изрази на времето Георги Бакалов, „с един удар да освободи България от бъдещата
класова война, да разреши едновременно и задачата на своята епоха, и задачата на бъдещето".
Народната революция според Левски трябва да извърши коренно преобразование, като не само срине
феодално - крепостническата обществена система, но и завинаги избави народа от всяко робство
и от всяка социална несправедливост.
И затова, когато говори за „свята и чиста република", Левски има пред вид не толкова формата
на управлението, а самия обществен строй; неговата република е „демократска" република,
в която народът ще бъде пълен господар на собствената си съдба, тя е „многотрайна държава, изградена
по новото зидане", както той се изразява в едно от писмата си. И както Ботев се бори да
се построи животът на народа „по принципите на най-новата наука за свободата", така и Левски
воюва за едно общество, в което ще бъдат унищожени експлоатацията и социалното неравенство.
Чужд на шовинизма, Апостола заявява: „Целта ни в Българско е братство с всекиго, без да гледаме
на вяра и народност." Всички народи в България ще живеят „под едни чисти и свети закони",
без да се изключват и самите турци: „Ние не гоним турския народ, ни вярата му, а царя и неговите
закони." Всички народности „ще бъдат равноправни във всяко отношение", а след освобождението
„ще спадат под един общ закон", който „ще се избере с висшегласие от всичките народности".
Възненавидял всяка тирания, Апостолът смята републиката
за най-съвършена форма на управление. В устава той отправя категорично предупреждение към враговете
на републиката и демокрацията: „Ако някой презре и отхвърли предначертаната държавна система
— демократска република — и състави партии за деспотско-тиранска или конституционна (монархична)
система, то и такива ще се считат за неприятели на отечеството и ще се наказват със смърт."
Въпреки горчивия си опит Апостолът е убеден привърженик
на задружната борба на славянските и балканските народи за свобода и демокрация. „Ръката си подаваме
всекиму, който ще пролива кръв с нас заедно за живот и свобода човешка" — пише той на Каравелов,
като има пред вид „нашите братя сърби",
както сам се изразява в същото писмо. Велик реалист, Левски не се отказва и „от помощта на дявола",
но разчита преди всичко на собствените сили на своя народ.
Като заявява, че на българското знаме ще бъде написано „свята и чиста република", той допълва:
„Същото желаеме на братята сърби, румънци, черногорци и пр." Като краен идеал на балканските
народи той посочва осъществяването на една обща „Балканска република", както сам я нарича.
Изпълнен с безгранична вяра в силите на народа, срещу които „не може противостоя и най-силната
стихия", великият Апостол си представя освободеното отечество като една съвършена страна,
която, както той се изразява, „ще гърми най-бляскаво като единична държава в цяла Европа".
Пътят към това светло бъдеще е само един -- „Свобода чиста или смърт". Свободата е върховно
благо. Тя е „най-святата работа на човека" — бележи Левски в едно свое писмо — и от раждането
до смъртта му трябва „да му бъде едничката му грижа". Робството е „най-противно на човечеството".
Във „века на свободата и равноправието всеки притеснен и потъпкан", заявява Апостола, се
стреми да разкъса робските вериги от врата си и напъва всички сили да отхвърли от себе си „жалостното
и срамно име роб".
Кървавите и сирстински сълзи на поробения народ се леят върху главите на всички, които търпят
робската неволя. Тежестта на задачата и несигурността на успеха в борбата за свобода не оправдават
бездействието. „Чисто народният човек - пише Левски на Панайот Хитов — се бори, докогато може,
да избави своя народ и ако не сполучи, трябва да умре в народната си работа." Пред „чистата
свобода" според Апостола и най-голямата жертва е малка. За да се издигне обаче „храмът на
истината и правата свобода", трябва преди всичко да се събори “деспотско-тиранската система" на
потисника.
Васил Левски е докрай последователен революционер-демократ, Апостола влага своя голям принос
в революционно-демократичната идеология на националноосвободителното движение. Велик патриот
реалист, той вярва безгранично в силите на народа и поставя успеха на революцията в пълна зависимост
от организацията, дисциплината и цялостната и системна подготовка на народа. В изграждането,
а по-късно и при преустройството на организацията той изхожда от принципа на демократичния централизъм
и я подчинява на волята и разума на колектива. На отделния деец той поставя нови изисквания в
зависимост от новия етап от освободителната борба: съзнателност и дълбока убеденост, революционна
бдителност и постоянство, преданост и чистота, проверка и изпит на хората, критика и самокритика
в отношенията и работата на дейците.
Васил Левски издига на по-висок етап и военно - революционната идеология на националноосвободителното
движение. Той ратува за изграждането на боеспособна въстаническа армия, която според него трябва
да почива на здрава организационна основа, да има добри командни кадри и да бъде добре въоръжена
и подготвена не само за партизански, но и за редовни бойни действия.
Апостолът на свободата е привърженик на настъпателната стратегия с оглед да се постигнат бързи
и решителни резултати. Той схваща голямото морално значение на своевременното вземане и задържане
на инициативата от въстаниците.
В областта на тактиката Левски също придава решаващо значение на настъпателния бой, но предвижда
при необходимост прибягването и до отбрана и изтъква особеното значение на селищата като упорни
пунктове. Той предвижда провеждането и на партизански действия в тила на противника с цел да
се постигне неговото разстройване
Апостолът е най-съвършен синтез на мисъл и воля, на живот и дело. Затова у него няма колебания,
няма раздвоение, няма връщане назад. Вдъхновен от безгранична обич към България и от желанието
да види отечеството си свободно, той работи с ненадмината прозорливост и такт, с непостижимо
себеотрицание и с неизчерпаема воля за борба и подвиг.
Неговото безстрашие, ловкостта, с която излизаше невредим от опасностите, естествената му скромност,
нравствената му чистота, голямото му търпение и великодушие заедно с величието на подвига и жертвата
му превърнаха неговото дело в легенда. Неговото име стана най-скъп символ на народното съзнание.
А самият той израсна като един от най-съвършените изразители на българския народностен дух.
Идеите, делото, легендарният живот на Васил Левски, Апостола на свободата, са велик и вдъхновяващ
патриотичен пример за българския народ. Великото му дело и светлият пример на неговия живот ще
останат завинаги в съзнанието на българския народ и ще изпълват поколенията с най-дълбока обич
и признателност.
Иван Унджиев