Проблемът е в отношението между мен и "другия" . "Другият" е много повече от средство , много повече и от предмет на моите желания . Той е мое оправдание. "АЗ" и "ТОЙ" сме един за друг и средство, и предмет (цел). Въпросът е как да остана "АЗ", търсейки да се оправдая чрез "другия". "Другият" може да ме погуби. Но, от друга страна, аз съм просто невъзможен без него. Диалектиката между "АЗ" и другите - ето какво ме занимава сега.

Във всяко истинско величие има малко лудост. Зорба Гъркът: " Шефе, много си добър, но ти липсва малко лудост." В очите на глупака обаче величието е само лудост.

Музиката стои най-близко до Нищото и затова може би ми и плаши. Едно толкова невероятно нищо!

Четох някъде този афоризъм: Който не може, учи другите. Който може, го прави.
И друг афоризъм: Който трупа познание, трупа тъга. Аз освен туй трупам и безсилие. Всяко допълнително знание увеличава всъщност невежеството ми.

Страшна е не смъртта, страшно е предсмъртието.

Полезният смисъл на малките грехове - да ни спасят от големите.

Догматизмът не е, както мислят някои, леност на мисленето. Той е съзнателно изграден бастион на консерватизма. Спрялата политика се нуждае от спряла теория.