Низост без граници

(Статията под заглавието «Как ренегатството прераства в предателство» е публикувана във в. «ЗЕМЯ»
от  24 август 2011 г.) 

Проф. Велко Вълканов

         През своя сравнително дълъг живот - скоро ще навърша 84 години - съм видял какви ли не хора  и преживял какви ли не събития.    Можах да извлека и поуката: всяко време има и своите герои, и своите  подлеци.   Подлеците са, разбира се, значително повече от героите. Тази  порода хора особено силно  избуява  във времена, когато една обществена система се разпада, за да бъде заменена от друга. Тогава те започват безогледна  борба за място под новото слънце. Няма низост, на която те да не са способни в устрема да заемат по-изгодни обществени позиции. Низостта им не познава граници – нито правни, нито морални. Те нямат съвест, те нямат чувство за срам.

Последните две десетилетия у нас – това са годините на така наречения преход    – изобилстват с  този тип хора.  Повечето от тях при всичката им неудържима жажда за власт и богатства са крайно незначителни, и ако съм успял все пак да запомня някои от тях, то е  благодарение на непреодолимото чувство на отвращение, което са оставили   у мен. 

         Тъкмо с чувството си на отвращение съм запомнил например Стоян Ганев   – онова изскочило от нищото същество, което стана  външен министър на Желю Желев. Мислех си тогава, че не би могло да има по-неприятен от него субект. Но съм се лъгал.   Днес генът на Стоян Ганев е плъзнал навсякъде – по всички хоризонтали и вертикали на властта, показвайки до къде  може да падне човекът. Погледнете само в правителството – ренегат до ренегата! Довчера верни членове на БКП, днес те са активни, добре платени антикомунисти. Мутанти на  Стоян Ганев ще откриете и в останалите обществени структури.   Средствата за масово осведомяване например са пълни с хора, които днес служат на новата, демократична,  власт със същото усърдие, с което преди са служили на старата, комунистическа, власт. В дългия списък от имената на този тип хора, който се води от Петко Бочаров, ще откриете и името на  Велизар Енчев. 

         Този човек, Велизар Енчев, събужда у мен не само крайно неприятни, насочени към  него  чувства, но и срам, т.е. чувството на гняв, насочено вече към самия мен (ако използвам израза на Маркс). Не мога да си простя греха, че  преди години  го подкрепих  в  изборите за кмет на София. Той се оказа повече от недостоен за вниманието на всеки уважаващ себе си човек.

           Непосредственият повод да се занимая все пак с този пренеприятен човек е неговата статия «Станишев на Бузлуджа – пълна перверзия»,  публикувана в един от последните броеве на  в. «Галерия».  Преодолявайки чувството си на погнуса, ще си позволя да задържа за няколко минути своето и вашето внимание върху тази статия. 

Цялата статия е изпълнена с характеристики  на хора и партии, които в най-голяма степен се отнасят всъщност до собствения й автор. С неовладяна  злоба Енчев се нахвърля  както срещу Сергей Станишев, така и срещу баща му Димитър Станишев. Написаното за Димитър Станишев издава не само примитивизма на една омраза, но и политическа неграмотност. «На 10 ноември 1989 г. – пише Енчев - бащата на Сергей  излъга комунистите, че само ще свалят диктатора Тодор Живков, но ще запазят система».  Всеки що-годе политически грамотен човек знае, че Д. Станишев, който бе само секретар на ЦК на БКП, съвсем не е могъл да обещава нещо, което никой тогава не можеше да обещае. При това  в ония дни не Д. Станишев оглавяваше групата, която организира свалянето на Т. Живков от високите му постове, както иска да ни внуши Енчев, пишейки  за «превратаджиите около Станишев». Тя се оглавяваше от П. Младенов, А. Луканов,  Добри Джуров, Георги Атанасов.  

         По-нататък в статията откриваме серия от невероятни глупости, адресирани вече до Сергей Станишев.  Бил изпратен Сергей в Лондон, където му били  «сменили чипа» и го научили как да «мами оперени бабички и сенилни старци», обещавайки да им «върне някога комунизма».

Рядко съм срещал толкова низко равнище на журналистическа етика и култура. (И съм удивен, че Явор Дачков, антикомунист, но иначе сериозен журналист, е могъл да пусне във вестника си  един  толкова примитивен пасквил.)  Омразата е чувство, на което всеки има право, но тъкмо тя повече от всяко друго чувство се нуждае от култура.   Именно  тя, културата, не позволява на омразата да прерасне  в перверзия, в каквато перверзия е прераснала ВелизарЕнчевата статия.   (Думата  «перверзия» най-после намира своето същинско място.)  Г-н  Енчев  такава култура явно  не притежава.

         Но ако  онова, което В. Енчев пише за Станишеви, може да се обясни с някаква лична ненавист към сина Станишев, не знам как трябва да се обясни онова, което той, бившият член на БКП, пише за БСП и нейния електорат: «Днес  БСП е… по същество болшевишко-нацистка формация, манипулираща фанатизирания си електорат, превърнат в послушно стадо».  Тази партия, продължава Енчев своето бълнуване, «ни  натресе  дивашкия капитализъм».

Не вярвам Велизар  Енчев  да е чак толкова невеж, че да не знае кой и как ни «натресе» капитализма във всичките му варианти. Разгромът на Съветския съюз, настъпил в резултат от действието на мощни геополитически сили и на вътрешното предателство,  предопредели  фатално съдбата на социализма не само в България, но и във всички останали източноевропейски държави.

Очевидно е, че в статията си  г-н Енчев  съвсем не се занимава с обективен анализ на социалната действителност. Не, той просто е решил да ни залее с всичките  насъбрали  се на дъното на душата му идейно-политически нечистотии. Такава воняща нечистотия е и следното негово изречение: «Сто пъти съм казвал: трябва да си клиничен идиот, за да не употребиш лумпенизирания електорат на БСП, готов и в Ирак да мре, ако му нареди партията».

Ще спра дотук (не бива да се натоварваме с повече перверзия), за да ви запозная с  визитната картичка на този господин.

След като завършва журналистика, В. Енчев постъпва на работа в комунистическия печат, респ. във в. «Отечествен фронт». По-късно е изпратен в  Югославия  като кореспондент на в. «Отечествен фронт», на в.«Отечествен вестник» и на БНР.  Активен член е на БКП. По поръчение на Партията през  1985 г. става сътрудник (с чин капитан) на ДС, респ.  ПГУ (външното разузнаване),   в което си качество се е борил срещу американското и западноевропейското разузнаване.

След Десети ноември  г-н Енчев бързо сменя  политическата си резба.  Ходът му  се оказва печеливш и Петър Стоянов го изпраща посланик  в  Хърватия  (1997-2002 г.)  Следвайки плътно своите криволично проявяващи  се интереси,  Енчев започва флирт с  партията «Атака» и нейния лидер Волен Сидеров.  Но флиртът не завършва с очаквания резултат, т.е. Енчев не успява да стане депутат, в резултат на което приятелството му  „Атака” и Сидеров преминава в неудържима вражда.  Г-н Енчев, както разбираме, умее не само  силно да люби, но и силно да мрази.

Сега г-н Енчев журналиствува в СКАТ.  За да привлича вниманието към себе си, той  критикува фалцетно всички и всичко. Но основен обект на кресливата му критика е БСП, нейното ръководство, нейния електорат. Твърде противно, но все пак напълно обяснимо. Това поведение  е характерно за всички ренегати.

Ще призная накрая, че статията на г-н Енчев ме накара да се почувствам  и лично засегнат. Та аз, общо взето, спадам към електората на БСП, който Енчев определя като лумпенизиран.  Следователно лумпен трябва да съм и аз.

Е, добре, г-н Енчев, позволете ми с оглед на така  изказаното от вас мнение да ви поставя следния въпрос:

Като ме съпоставите със  себе си, до какъв извод ще стигнете? Кой от нас двамата ще се окаже лумпенът – аз или Вие?

Статията е публикувана във в-к «Земя» на 24 август 2011 г.