Професор Уолдън Бело —
социален активист и трибун на човечеството

д-р.юр.н. Иван  Аладжов

 

«На всяка страна трябва да й бъде предоставена възможността да се развива и реализира политика по начин, който да отговаря на нейните ценности и на нейния ритъм.» проф. Уолдън Бело

 

        Филипинският професор по социология — Walden Bello е роден през
1945 г. в Манила, столицата на азиатската островна държава, която след американо-испанската война 1898 г. премина от испанско в американско колониално владение, а по време на Втората световна война бе японско притежание.

        Професор Уолдън Бело, заедно с американският професор Ноам Чомски, канадската репортерка Наоми Клайн, британският професор Александър Калиникос, индийската авторка Арундхатри Рой, френският публицист Игнасио Рамоне е сред най-забележителните фигури на международното движение на алтерглобалистите. Подобно на тях, той не е просто един от интелектуалните водачи на това ново социално движение. Той се солидаризира с бедните и ощетените по целия свят  и със силата на словото, като трибун на цялото човечество се бори за един по-справедлив свят за всички жители на планетата, за установяване на друг световен икономически ред. За тази своя ангажираност през 2003 г. професор Бело е удостоен с «Алтернативната Нобелова награда» («Right Livelihood Award»).

        Уолдън Бело е съорганизатор на ежегодните социални форуми и един от авторите на «Манифеста от Порто Алегре» — програмният документ на движението на алтермондиалистите. Той е  ръководител и на една от най-влиятелните неправителствени организации — «Focus on the global south» («Фокус върху глобалния юг»), със седалище в Банког, Тайланд. Основна задача на тази организация е глобалната съпротива срещу агресивния неоимпериализъм на САЩ и разобличаване на пагубната за Третия свят и за екологията на Земята икономическа политика на транснационалните концерни и на обслужващите ги международни финасово-търговски институции - Международния валутен фонд (МВФ), Световната Банка (СБ) и Световната търговска организация (СТО).

        По време на мащабните протести в началото на м. юни 2007 г. срещу срещата на държавните ръководители от клуба на Големите (Г-8) в германския курорт Хайлигендам проф. Бело публично се обявява за съпротива срещу новия глобален ред, който тези самозвани господари на света репрезентират.

        Но кой е ключовият момент за лявата политическа ориентация в живота на професор Бело, след като по стечение на съдбата години наред той живее и преподава в самите Съединени щати?

        В началото на 50-те години на миналия век младият Уолдън е даден в йезуитско училище във Филипините. Екстремно консервативното, религиозно възпитание в тези авторитарни учебни заведения пораждат бунта и противопоставянето на подрастващия младеж срещу етаблираните порядки и католически догми. Но истинското политическо израстване Бело преживява по време на своето следване в Съединените щати, което съвпада с най-кървавите години от американската война срещу Виетнам. Младежът не може да остане безразличен към това престъпление срещу народа на малката страна и взема активно участие в антивоенното движение и неговите протести. В началото на 70-те години Бело заминава за Чили, за да проследи от близо опита на социалистическото правителство на Салвадор Алиенде да еманципира страната и да я откъсне от орбитата на САЩ. Там той става свидетел на кървавия преврат, организиран от ЦРУ и жестокото смазване на социалния експеримент в тази латиноамериканска страна. Преживял от близо контрареволюцията на десните сили в Чили, той по-късно промовира на тема, сравняваща преврата на хунтата с възхода на фашистите в Италия и Германия. Но докато Бело е още в Чили в неговата родина се случва трето политическо събитие, което оказва силно влияние върху ориентацията на младия учен. Това е превратът на ген. Маркос на Филипините и неговото дългогодишно диктаторско управление, подкрепяно от САЩ. Уолдън Бело не може да се завърне в родината си, знаейки как там се разправят с инакомислещите. Но верен на своя непокорен дух, той организира политически опозиционни групи на филипинците в САЩ. Междувременно Бело е емеритиран като професор по социология и икономика и започва да преподава в Калифорнийския университет. Той е автор на десетки критични статии и книги, за написването на всяка от които анализира огромно количество материали, набавени не винаги по съвсем ортодоксален начин. Така например, за да се сдобие с отказани му автентични материали от Световната банка (СБ), необходими за съставяне на неговата книга «Development Debacle» (`Провалът на развититето`), с помощта на сподвижници той влиза нелегално в архивите на СБ и по този начин се снабдява с 3000 важни документа. Резултатите от анализът на тези материали е неочакван и за самият Бело. Той стига до изводът, че не само САЩ подкрепят кървавите  диктатори като Маркос и Пиночет, но и мултилатералните организации като СБ и МВФ активно спонсорират подобни престъпни режими. Тези шокиращи резултати карат Бело да измести центъра на своите проучвания върху ролята на международните организации и  на транснационалните корпорации за налагането на неолибералния модел за развитие на страните от Третия свят. Разследванията го довеждат до следният извод: «Когато се занимавах с моделите на Световната банка за развитие, както и с елитарните парадигми за упражняване на власт, постепенно стигнах до прозрението, че те не могат да бъдат променени само на местно ниво. Националните движения за съпротива, които сами по себе си са много важни, е необходимо да се обединят както с регионалните, така на по-високо ниво и с глобалните съпротивителни движения».

        През последните години понятието «глобализация» се превърна в модерен новоговор навсякъде по света. Безброй статии и книги бяха изписани по темите за глобализиращата се икономика и финансови пазари. Но сред хилядите подобни разработки провокативно изпъква със заглавието и съдържанието си книгата на професор Бело «De-Globalisation» («Де-Глобализация — Съпротива срещу новия световен ред»), публикувана през 2005 г. в немското издателство «Социалистическа алтернатива». В този сборник от политико-икономически есета Бело противопоставя на унифициращата всичко капиталистическа глобализация процеса на «де-глобализация». Той е убеден, че «на всяка страна трябва да бъде предоставена възможност да се развива и да прави политика по начин, отговарящ на нейните ценности и на нейния ритъм»

Важно е индустриалните гиганти да не налагат на света само комерсиалната глобализация, а да позволяват и алтернативно развитие на онези страни, които считат, че това ще е в тяхна полза. На базата на множество примери професорът доказва, че капиталистическата глобализация не функционира, че тази система е фундаментално деструктивна и облагодетелства само един все по-стесняващ се кръг от земното население. Затова в книгата си «Де-глобализация» професор Бело анализира, как да се ограничи безцеремонната намеса на богатите индустриални страни в политическото и икономическото развитие на останалия свят. Във връзка с това той предлага страните от Третия свят да ограничат своя експорт и да преориентират производството си към нуждите на вътрешните си пазари. А на неолибералната догма за «отворените общества» (разбирай «отворените икономики») е необходимо да се противопостави алтернативата на многообразните локални общности с децентрализирани стопански процеси. Съответно, международните финансови и търговски организации като МВФ, СБ и СТО трябва да бъдат лишени от възможността да оказват натиск и да натрапват на по-слабите държави своите унищожителни структурнонапасващи програми.

        Професор Бело доказва в своите разработки, че основния проблем на изостаналите страни е моделът на либерализираната търговия, който Световната търговска организация налага на целия свят. Неговите апологети пропагандират икономическо развитие за изостаналите страни, насочено изцяло към износ, при който те ще се опитват да си извоюват място на преситените и претенциозни западни пазари с ограничен асортимент еднотипни, нискотехнологични стоки (селскостопански продукти, суровини, произведения на леката промишленост — текстил, играчки и др. подобни). Това ще доведе до убийствена конкуренция между тях и до обезценяването на предлаганите произведения. Това е «капанът на либерализираната търговия»,  който  Световната търговска организация, доминирана от развитите индустриални държави, умишлено залага. Богатите държави са главните бенефициенти от либерализираната глобална търговия, която води до свръхпредлагане на суровини и на трудоемки масови продукти с ниска добавена стойност, съответно до тяхното радикално поевтиняване на пазарите на богатия Север. По този коварен начин допълнително се блокира развитието на бедните страни — те се вкарват в омагьосан кръг — колкото повече произвеждат и изнасят, толкова по-малка полза имат от това. А за поддържането на подобна безсмислена икономика, от която обществата им като цяло не могат да забогатеят, развиващите се страни са принудени постоянно да заемат нови кредити и да задлъжняват още по-безнадеждно към транснационалните финансови институции дори и когато кредиторите, проявявайки някаква остатъчна форма на човечност, са склонни да опростят част от дълговете им.

        От друга страна богатите страни с несекващият поток от огромни капиталови средства, който непрестанно ги залива, непрекъснато търсят възможности за тяхното печелившо инвестиране. За целта те агресивно навлизат на нови пазари, ако е необходимо ги завладяват и с военна сила, и подчиняват чужди суровини и чужда работна сила на своите интереси. Особено голям е инвестиционният им апетит към раздържавяването на сектори за екзистенциално необходими на обществото блага и  услуги, каквито са електро — и водоснабдяването, финансовият сектор, транспортът, здравеопазването, образованието, медиите. От фундаментално значение за транснационалните концерни е неограничената свобода за репатриране на извлечените печалби от страните, в които те са навлезли. Затова според професор Бело «стремежът на СТО да наложи на развиващите се страни провеждането на дебат по т. нар. нови теми — либерализирането на чуждестранните инвестиции и контрола над тях, държавната политика по конкуренцията, по възлагане на обществените поръчки и по предоставяне на икономически преференции — това е върхът на копието на СТО, целящо установяването преди всичко на свободен трансфер на стоки и капитали. Борбата срещу този глобален икономически ред трябва да стане главна задача на световното гражданско общество.»;

        До сега международните финансови институции препоръчваха на изнасящите суровини държави да диверсифицират своята икономика, а бедните, гъсто населени страни да използват излишъка от работна ръка като предимство спрямо индустриалните нации и да развиват трудоемки производства за експорт. Това би представлявало за тях спасение от кошмарната игра на цените на суровините и от очаквания в дългосрочна перспектива техен спад. Препоръчва се също така водещите световни инвеститори да бъдат привличани с чувствителни данъчни привилегии и държавни субсидии.

        Конференцията за търговия и развитие към ООН (UNCTAD) на основата на опита от последните 30 години категорично опроверга в своя доклад от 2002 г. тези препоръки. Ако те се провеждаха само от една страна, това би могло да завърши с успех. Но ако всички развиващи се страни поемат пътя на експортно ориентираното производство и започнат взаимно да се конкурират, то това ще доведе до свръхпредлагане, разорителна конкуренция и до спад на цените на продуктите от новите индустриални отрасли. "Илюзията на тази подвеждаща препоръка се обяснява с пренасяне на резултата от единичния случай върху сумарния ефект от участието на голям брой  конкуренти на пазара. Ако действително е вярно, че една малка развиваща се страна може значително да спечели от увеличението на  своя износ, без да пренасити пазарите и без да се опасява от спадане на цените на своите продукти, това няма да е вярно за всички развиващи се страни взети заедно или дори само за единични, но големи развиващи се страни, като Китай и Индия. Силно увеличеният износ на техните продукти ще доведе до влошаване на условията за търговия до степен, при която печалбата от увеличения обем на експорта ще бъдат ликвидирана от загубата от спада на цените на изнасяните продукти. В крайна сметка ще се получи това, което се нарича «обедняващ икономически растеж».

        За «обедняващ икономически растеж» може да се говори и по други причини - опитът на много страни, които са изминали този път показва, че с увеличение на производството нараства и делът на високотехнологичните детайли, които липсват и трябва да бъдат внасяни и което представлява нов капан за страната. Всичко е ориентирано към експорт, но част от скъпите материали и високотехнологичните компоненти трябва да се внасят, когато в същото време износните цени на произвежданите продукти заради конкуренцията спадат. По този начин създадената добавена стойност в страната, респ. печалбата остават минимални. И ако някъде по света се открие по-евтина и по-изпълнителна работна ръка, керванът на инвеститорите ще отмине към тях. Капанът наречен «производство за износ» щраква и вместо балансиран растеж на широк фронт ставаме свидетели на мизерни заплати за незащитена работа, на разбит вътрешен пазар, на ограбени местни ресурси и на замърсена природна среда.

        Интересното в случая е, че хаосът от описаните пазарни процеси, бушуващи в джунглата на комерсиално глобализирания свят в крайна сметка ще рекушира обратно към богатия Север. Радостта от ниските цени на стоките в супермаркетите на развитите страни  ще изчезне, когато богатия Север се окаже деиндустриализиран, когато бъдат закрити голям брой работни места, когато работното време се удължи, а заплатите се понижат. Системата като цяло показва тенденция към саморазрушение: свръхпроизводство, слабо пазарно търсене, циклично повтаряща се дефлация - всичко това образува опасна спирала. Това, което Маркс навремето е казал за манчестерския тип капитализъм в Англия, заради глобализираната конкуренция безмилостно се проявява и сега навсякъде. Нарастващата армия от свободна работна ръка по целия свят води до обедняване както на Севера, така и на Юга.

        Резултатът от подобно глобално развитие на икономиката на ниските заплати води не само до безогледна експлоатация и до обедняване, не само до загуба на суверенитет и демокрация, но и до дефлация в световен мащаб, след като липсва пазарното търсене, което трябва да изкупи свръхпроизводството на стоки. Към тези процеси се прибавя и неподдаващата се на прогнози паразитираща валутна система. И чуждестранните инвеститори вече ясно осъзнават, че най-задлъжнялата страна на света не е нито Бразилия, нито Индонезия, Мексико или Аржентина , а имперската суперсила. Съединените щати са единствената държава, която може да си позволи лукса да задлъжнявя към други страни в собствената си валута и да заплаща засмуканите от всякъде ресурси с напечатани късчета хартия, т.е. в долари. Но щастливите години за долара преминаха и сега е реална опасността при негов провал в пропастта да бъдат завлечени и страните от бедния Юг, ако до тогава те не изградят своя регионална валутна система, каквато Уолдън Бело препоръчва за Азия.

        И така, системата на капиталистическата глобализация не функционира. Тя е деструктивна и е от полза само за една все по-намаляваща част от световното население, което, впрочем, потвърждава и Джоузеф Щиглиц: «Глобализацията в настоящата й форма съвсем не е историята на един успех...».

        Уолдън Бело дори е по-радикален — той търси и причините за световните колизии. Това са структурите на международното разделение на труда, които лишават бедните страни и тяхното мизерстващо население от шанс. Тези структури трябва да бъдат преобразувани. За това се изисква безусловно опрощаване на дълговете и въвеждане на различни видове нови международни данъци (напр. данъка Тобин). Но и това няма да е достатъчно, ако не се промени статуквото на целия световен ред.

        Затова «де-глобализацията» според Уолдън Бело означава, подчинение на пазара на интересите на общността, интегриране на икономиката в обществото, предимство на ценностната система: самоопределение, справедливост, равенство и солидарност, поставени над изискванията на пазара за икономическа ефективност и максимализирана на печалба. А визията на професор Уолдън Бело следователно се състои в установяване на един друг, по-справедлив нов световен икономически ред.