Обезцветяването на БСП
Велко Вълканов
“Вчера бях на конгреса на БСП. Вяла работа. Сиво уеднаквяване.
Станишев произнесе встъпително слово. Непосредственото впечатление не бе неприятно. Думите му звучаха добре. Но след кратък критичен размисъл установявате, че това слово би могло да бъде произнесено от лидера на всяка друга партия. В него нямаше нищо специфично социалистическо.
Но словото на Станишев бе слабо дори и за несоциалистически лидер. Той не каза нищо за войната в Ирак, нищо не спомена за нашето влизане в ЕС – какво ни предстои да изживеем, влизайки в този съюз. Не отдели и една дума за отвратителния избирателен закон.
Няма защо да казвам, че не чухме никаква критика на господстващата днес социално-икономическа система, от която и произтичат всички наши беди. Съответно не се и спомена дори социализмът като върховна идея на една социалистическа партия. Социалистическа партия без нищо социалистическо в нея. Единствено социал-либерални копнения.
Заключителното му слово бе също подчертано слабо. Завърши с девиза “Един за всички, всички за един.” Явно той, Станишев, едва сега е чел романа “Тримата мускетари”. Как може да се издига подобен девиз в едно общество, което се раздира от жестоки класови противоречия. Не мога да бъда “за всички”, защото не всички заслужават моето “за”. Напротив, за мнозина от това общество аз имам и ще имам единствено и само едно крайно решително “не”. Те също не са за мен. Те ме ненавижда точно така, както и аз ги ненавиждам.
Станишев преди това издигна друг вариант на същия девиз (който се смята за девиз на социалдемократите): свобода, справедливост, солидарност.
Но отново същите възражения. Никаква солидарност не е възможна между ограбените и грабителите. Ние сме толкова несъвместими, че самата идея за солидарност става смешна. Между нас и тях може да има само борба. Изначално невъзможно е да се говори и за свобода. Потиснатият, гладният не е свободен. А справедливостта е невъзможна дори само като понятие. За каква справедливост може да се мисли в отношенията между тези, които имат всичко, и тези, които нямат нищо.
10 април 05 г.”
Като се ровех в компютъра си, неочаквано попаднах на горния текст. Изненадах се, като го прочетох. Имах в първия миг усещането, че съм написал това за току-що приключилия 46-ти конгрес на БСП. Но веднага, разбира се, се върнах в действителността. Не, написал съм го не за 46-ия, а за 45-ия конгрес на БСП, състоял се през април тази година в Пловдив. Но колко добре пасва този текст и за 46-ия конгрес на БСП! Той трябва само да се допълни с някои още наблюдения и разсъждения.
Отчетният доклад на Сергей Станишев и пред 46-ия конгрес на БСП като че ли не буди особени възражения.. Всичко протича добре и сякаш дори убедително. Но като му хвърлите поглед отгоре, откривате огромния му недостатък – той е прекалено равен, прекалено гладък, прекалено едноцветен. Никакви неприятни проблеми и съответно никаква критичност и самокритичност. Не се критикува дейността на другите, за да може по този начин да се избяга от необходимостта да се подложи на критика и собствената дейност. Имаше потупване по рамото на коалиционните партньори в правителството, имаше потупване и по собственото рамо. Перспективите са светли. Ще изкараме целия си мандат, че и нещо повече дори. Идилията – политическа, социална, нравствена - е пълна. Е, съществуват, разбира се, и някои различия между коалиционните партньори, но трябва да ни ръководи, казва се в доклада, не това, което ни разделя, а това, което ни обединява. “То обаче е най-важно и най-силно – отговорността пред българския народ и България”. Кой обаче ще повярва, че НДСВ и ДПС могат да се вълнуват от съдбата на българския народ и България?!
Докладът е пълен с по-големи и по-малки шупли.
Непонятно ми е наистина как е възможно в отчетния доклад на председателя на една партия, каквато е БСП, който заедно с това е и министър председател на страната, да няма и дума за външната ни политика. Наистина в Отчета за дейността на Висшия съвет на БСП за периода между 45 и 46-ия конгрес на БСП се съдържа раздел “Външна политика”, но и в него проблемите са безпроблемно поставени. Не се заема критична позиция към една несъмнено агресивна война, каквато е войната срещу Ирак, не се заявява какво трябва да е отношението и на БСП, и на държавата ни към искането на САЩ за създаване на техни военни бази у нас, отминава се въпросът за АЕЦ “Козлодуй”, не се казва какво ни очаква след евентуалното ни влизане в Европейския съюз и пр. Не е отделено необходимото внимание на глобализма – тази форма на интернационализиране на най-отрицателните черти на американското (САЩ) общество.
Каквито и да са, проблемите на обществото ни не могат да се решат без развитие на производителните ни сили. (Единствено производството може да ни даде “истински” пари.) Но на този въпрос докладът на Станишев не отделя почти никакво внимание. Отминат е в частност и въпросът за ролята на държавата в управлението на икономиката. Трябва ли държавата да е единствено регистратор на осъществяваните в страната икономически процеси? Не трябва ли тя самата да е силен икономически субект (да притежава собствени производствени мощности), за да може не чрез политически и административни мерки, а чрез съответни икономически лостове да влияе положително върху развитието на икономиката ни, а по този начин и да гарантира успешното решение на постоянно възникващите социални проблеми.
Отминати са в доклада на Станишев проблемите на националната ни култура, на българската душевност, непрекъснато атакувана от вътрешна и чужда пошлост. Не се вижда сякаш, че българският народ губи непрекъснато своята идентичност. В каквито и общности да се включим, ние трябва да запазим своята самобитност, която всъщност е необходима колкото на нас, толкова и на човечеството.
Докладът напълно пренебрегна и най-сериозната опасност, която е надвиснала над народа ни – неговото физическо изчезване. Ние сме в състояние на тежка демографска криза. Днес криза, утре небивалият в историята ни отрицателен прираст ще е катастрофа. Към нея трябва да прибавим и непрекъснато бягство от страната на младите хора. Това, което се ражда, доколкото се ражда, остава не у нас, а тръгва по света. Какво трябва да направи нашата държава, за да спре този унищожителен процес?
Можем изобщо да констатираме пълно мълчание по почти всички съществени за държавата ни и обществото ни въпроси.
Мълчанието в доклада премина и в конгресната зала. В изказванията на делегатите не се чуха критичните думи, без които един здрав обществен организъм не би могъл да съществува. Странно е това единодушие в обстановката на жестоката икономическа, политическа и нравствена криза, в която се намираме. Как поне не се чу един стон, един вопъл, един вик на болка! Очевидно е, че е поразена съответната нервна система. Това, което става в периферията на организма, не стига да главния мозък, в резултат на което той и не регистрира никаква болка, никакво страдание. Всички са весели и щастливи, както е в края на “Приказката за стълбата”.
Една партия, която не е изложена на живителната критика, е обречена. Тя не търпи необходимото диалектическо развитие. От един единствен цвят не става картина. Единодушното мълчание, ако не е форма на скрит бунт, е предизвестие за бавна и тиха смърт. Смърт чрез единодушие.
7 декември 05.
Статията,публикувана във вестник "Земя" от 15 декември 2005 г.,предлагаме с разрешението на автора.