Тези тъй странни наши главни прокурори

проф. д-р Велко Вълканов

Тези дни между прокуратурата, от една страна, и Иван Костов, от друга прехвърчаха искри. Отправиха се обвинения, припомниха се обвинения. Не зная дали това не бяха искри на бенгалския огън – искри, които светят, но не палят. Във всички случаи те не издаваха достойнство. Познавам достатъчно добре и едната, и друга страна, и мисля, че най-добре би било те да замълчат. Защото и едната, и другата страна има своите сериозни грехове.

Иван Костов трайно свърза името си с аферата “Сапио”. Не беше толкова отдавна, че да забравим в какво тя се състоеше: като министър на финансите в правителството на Димитър Попов Иван Костов разреши на своя съпартиец Ясен Златков, респ. на неговата фондация “Сапио” да внесе от чужбина стоки за милиони долари, без да плати дължимото мито. Така държавата ни бе ощетена с 338 498 022 лева (13 540 000 долара). Извършено бе едно без съмнение тежко длъжностно престъпление, за което по всички правила на правовата държава следва да се носи наказателна отговорност. И наистина срещу Иван Костов бе образувано съответно производство, по което бе извършена и сериозна работа. То обаче не можа да стигне до своя диктуван от събрания доказателствен материал завършек – някой някъде сложи прът в колелото. Разговарях в ония дни с двама следователи, които, както се оказа, са работили тъкмо по случая “Сапио” Те бяха категорични: Делото “Сапио” е готово, ние чакаме прокуратурата да ни изпрати Иван Костов, но тя не прави това.
Можем да предложим всякакви обяснения, но остава фактът, че в продължение на близо дванадесет години прокуратурата не предприе необходимите следствени действия по случая “Сапио”.

Иван Татарчев бе седем години главен прокурор на Република България. Той вкара в следствения арест Андрей Луканов, изпрати в затвора Георги Атанасов, образува наказателно производство срещу десятки държавни ръководители от недалечното минало заради “помощта”, оказвана на някои слабо развити страни, закани се да докара в “чувал” от Виена Огнян Дойнов и пр. и пр., но не намери време да привлече Иван Костов като обвиняем по делото “Сапио”. Дни преди да изтече мандатът му Татарчев направи небивалото за един прокурор изявление: Да, Иван Костов е виновен, но аз няма да го привлека към наказателна отговорност, за да не каже, че искам да си отмъщавам. С това свое изявление Татарчев се дисквалифицира като прокурор.
Елементарна за юристите теза е, че един прокурор няма право да се ръководи от лични свои съображения, а единствено и само от закона и фактите. Ако законът и фактите изискват дадено лице да бъде привлечено към отговорност, прокурорът е длъжен да го привлече, каквито и да са собствените му чувства към него.
Без удоволствие ще кажа, че Иван Татарчев не показа необходимото гражданско мъжество. Той просто се уплаши да привлече към наказателна отговорност лидера на една мощна по онова време партия, който освен това бе и министър-председател. Подсказано му бе, че ако дръзне да подведе Иван Костов под отговорност, той ще има да изживее много сериозни неприятности. В прав текст Васил Гоцев заяви, че ако Татарчев привлече Иван Костов под наказателна отговорност, те утре, когато няма да е вече главен прокурор, ще го привлекат да отговаря по обвинението, че използвайки съдебната власт е поискал да извърши държавен преврат. Татарчев не можеше да пренебрегне това предупреждение, защото знаеше че “те” могат да направят това, защото, по-нататък, знаеше, че една такава правна конструкция – използването на съдебната власт за извършване на престъпление – е при съществуващата към момента обстановка реално приложима – нали самият той бе я прилагал в собствената си практика. (Татарчев прив
лече към наказателна отговорност редица бивши следователи за това, че използвайки съдебната власт, били извършили убийство.)

Така делото “Сапио” бе оставено в “наследство” на новия главен прокурор Никола Филчев.
Не зная кой е имал решителната дума при назначаването на Филчев за главен прокурор, но съм убеден, че ако Иван Костов е бил против това назначаване, то нямаше да стане. По онова време Костов бе на върха на своите политически и властови възможности. Не виждам кой можеше да се противопостави на становището му относно назначаването на новия главен прокурор.
Но нека отново се насочим към самите факти.

Ставайки главен прокурор, Никола Филчев не реши сам случая “Сапио” – той го възложи на един от своите заместници. Но защо, пита се, той, специалистът по наказателно право не се зае да реши този не особено сложен от правна гледна точка казус? Не, разбира се, защото не е могъл – той без съмнение притежава необходимата за това квалификация. Както по всичко личи, той просто не е искал сам да разсече възела. Защо обаче не е искал, е вече друг въпрос.
Възможно е Филчев да е бил изправен пред неразрешима за него дилема. Като пеналист той не е могъл да не установи, че Иван Костов наистина е извършил престъпление. Следователно да откаже да го привлече под наказателна отговорност, ще означава да се опозори като специалист по наказателно право. Да го привлече пък под наказателна отговорност, ще означава да не изпълни някакъв преди това поет (може би) към ангажимент и в резултат на това да си навлече политически неприятни проблеми. Но това са само хипотези. Остава фактът, че не Филчев, а друг издаде постановлението за прекратяване на делото “Сапио”. По този начин той, Филчев, се оказа с добре измити ръце.
Сега Филчев не прикрива своята неприязън към Иван Костов. Но какъв речник използва той в отношението си към него? Иван Костов, казва той, не ми е от категорията. Трябва ли това да означава, че той, Филчев, няма да се занимава с наказателноправния статус на гражданина Иван Костов само защото този гражданин не му е от “категорията”? Това е речник съвършено недопустим за един прокурор, още по-малко за един главен прокурор. В своите отношения с гражданите прокурорът използва единствено речника на правото. Той преценява гражданите не с оглед на личното им отношение към него, а с оглед на тяхното отношение към установения правен ред.
Ще се върна към своето начало: Като нямате, господа, куража да сте истински мъже, не заемайте поне тези героични пози! На всеки човек признавам правото на страх. Ще го призная и на вас!
Но не мога заедно с това да не се запитам как с тия хора ще можем да вървим напред, как ще можем да се надяваме и на някакви успехи в борбата срещу безогледната престъпност.

28.ХІ.2004 г.