Йордан Цанков преразказва разказът на Портиерката на общежитието в Ростов на Дон, в което е живял през 1994 година

Майка ми беше изгорена в крематориума на Освиенцим

Вера Петровна

През 1942 г. семейството ми живееше в едно село на стотина километра, западно от Ленинград. Бяхме окупирани от германците. През зимата в селото нахлуха камиони с есесовци, които обсадиха всички къщи и започнаха да ни извеждат, така както са ни заварили. Баща ми беше на фронта. С майка ми гледахме през прозореца. Няколко есесовци се втурнаха през портичката, с насочени автомати ,като викаха високо: “Партизан! Партизан”. С ритници отвориха външната врата, която бе заключена. Майка ме прегърна, заплака високо с вопли, аз също я стисках през раменете, плачех и виех. Бях безпомощно дете. Зовяхме Господ да ни помогне, но есесовците ни хванаха за ръцете, задърпаха ни и ни повлякоха към камионите, спрели в центъра на селото. Майка и аз едва успяхме да си вземем валенките и някоя горна дреха .

След като нашият камион се напълни, потегли. Озовахме се на близката железопътна гара- доколкото си спомням – Псков. Наблъскаха ни в покрит товарен вагон. Хората плачеха, прегръщаха се безпомощно. Бяхме две или три деца. Аз бях на седем години – дребничка, слабичка.

След няколко часа товаренето на вагона приключи. Потеглихме. Нямахме на представа накъде пътуваме. Поуспокоихме се под люлеенето на колелата. Дочувах шепот, че ни откарват от домовете ни, за да настанят в тях германски войници, участващи в обсадата на Ленинград. Други казваха, че ни откарват в германски лагери на смъртта. След войната разбрах, че е било така – майка ми не се върна. Била е изгорена в крематориума на Освиенцим. Баща ми загина при отбраната на Ленинград.

Пътувахме. От цепнатините на вагоните разбрахме, че се здрачава. По едно време в средата на вагона настъпи някакво оживление. Един старец бе открил цепнатина в пода на вагона. С джобно ножче откъртиха част от дъската и се получи малък отвор. Настъпи суетня. Човек можеше да се провре през отвора и да се изхлузи от движещия се влак, разбира се,с риск да се пребие. Старецът предложи: “Дайте да спасим най- напред децата”. Беше заградил с ръцете си отвора.. Някои го дърпаха, но след разумните му увещания се поуспокоиха.
Изведнъж почувствахме, че скоростта на влака намаля. Парният локомотив едва-едва пухтеше. Вероятно бе нагорнище. Старецът каза “Дайте децата”. Спуснаха едно слабичко момченце, после се изхлузих и аз през дупката. Тупнах в снега между релсите. Легнах по очи. Когато влакът отмина, загледах след него. На двадесетина метра съгледах черно петно. Беше балтончето ми, което някой беше пуснал след мен. Обърнах се и на петдесетина метра видях момченцето, което хлипаше. Прегърнах го. Заплаках и аз. Хванахме се за ръце и тръгнахме покрай линията. Снегът беше дълбок, но имаше малка пътечка. Вървяхме, падахме, ставахме...

Пред нас изплува човешки силует. Аз завиках: "Дядя!, Дядя!". Той затича към нас. Прегърна ни и каза: “Хайде, милички, след мен!”. Тръгнахме, хванати за ръце в обратна посока. Спирахме, почивахме малко и пак тръгвахме по тясната снежна пътечка. Дочухме лай на куче, след това проблесна светлина. Стигнахме до малък кантон, зад който беше жилището на кантонера. Жена му ни прие като свои деца. С техните станахме четири. Нахрани ни.

След няколко месеца ни евакуираха в Задуралието, където в общежитие дочакахме края на войната.