|
Реплика
проф.д-р Велко Вълканов
На 9 септември в Народното събрание се състояха
разисквания по внесена от някои депутати декларация във връзка с делото
на 9 септември 1944 г.. Слушах ги и се удивлявах на наглостта им да
искат да решават вместо мен как аз, българският гражданин, трябва да се
отнасям към едно или друго историческо събитие. Празнувал съм и ще
празнувам 9 септември като един от най-великите дни в нашата история. И
нямам никакво намерение да искам по този въпрос мнението и още по-малко
разрешението на особи като Надежда Михайлова. Това си е лично моя,
лично наша работа.
Но като слушах тези абсурдни разисквания, в
които твърденията на очевидни лъжи и отричането на очевидни истини
взаимно се преплитаха, се опитах да установя историческите източници на
толкова противоречиво проявените чувства и настроения. Установих, поне
за себе си, че източниците са два –
9 юни 1923 г.
и
9 септември 1944 г.
Очерта се при това достатъчно ясно, че онези,
които са страдали на 9 юни 1923 г., са се радвали на 9 септември 1944
г. И обратното: онези, които са се радвали на 9 юни 1923 г., по-късно,
на 9 септември 1944 г., са страдали.
Възникна и въпросът дали е възможно да
празнуваме заедно и 9 юни, и 9 септември. Отговорът е категорично
отрицателен. Разделя ни не само пролята кръв.
От възникналата ситуация изходът е само един:
  да празнуват на 9 юни, а
  да празнуваме на 9 септември.
Нека
си честват Борис ІІІ,
Александър Цанков, Богдан Филов, генерал Кочо Стоянов, капитан Харлаков
и стотиците други “черни капитани”,
пък ще честваме Ал.Стамболийски, Георги
Димитров, Гео Милев, Никола Вапцаров, Йорданка Чанкова и хилядите още
избити народни синове и дъщери.
Нека ТЕ правят панихида на осъдените
от народния съд министри, НИЕ ще правим панихида на избитите
в Ястребино деца.
Това е засега решението След две-три поколения
решението ще бъде може би друго.
10 септември 2004 г.
|
