Незабравим детски спомен

Йордан Цанков

Град Русе – Дунавската столица на Република България е древен римски град с богата история и с гостоприемни традиции. Построен на високия бряг на р. Дунав с монументални и оригинални, архитектурно стилни, сгради, културни домове, с хубавите си улици и паркове, с историческите си паметници и красивите магазини, той винаги е привличал много учащи, наши и чуждестранни туристи.

През пролетта и лятото на паметната 1944 година, английската авиация вероломно бомбардира нашия хубав и тогава град, въпреки че в него нямаше бойни германски и български части и военни обекти. От бомбардировките загинаха мирни русенски граждани, разрушени бяха домове и административни сгради. Населението се евакуира масово по околните села. Така бе евакуирана в моето родно Ново село и настанена у дома дъщерята на дядо Агоп, леля Фани с бебето си, което се роди у нас, а съпругът й, чичо Павел, Бе мобилизиран в Македония.

След стъпването на Съветската армия на българска земя на 8-ми септември 1944 г. и победата на Деветосептемврийската революция в България, евакуираните по селата се завърнаха по домовете си в града. Моето семейство беше поканено да гостува в дома на дядо Агоп и дъщеря му леля Фани.

Един ден през м. октомври (тогава бях на 5 години), аз и баба ми Иванка, пристигнахме с нашата каруца в Русе и се настанихме в къщата на дядо Агоп. В приземния етаж на къщата му, с лице към улицата и градината с паметника на ветераните, загинали в Балканската война, той държеше кафене.
Още на другия ден, с разпалено от градската обстановка детско любопитство, аз се измъкнах тайно от погледа на баба и през вътрешната врата влязох в кафенето. На две-три маси бяха насядали руски войници, пиеха чай и кафе. Като ги видях се спрях между масите и ги загледах с вълнение и интерес.

Един войник, с войнишка пилотка и шинел, ме повика с ръка да отида при тях. Пристъпих нерешително. Той стана, направи крачка напред към мен, за да ме успокои ми подаде две ябълки и като придържаше ръцете ми да не изпусна ябълките ме поведе навън. Иизлязохме пред кафенето, където имаше фотограф. Вдигна ме на снимачния стол, като продължаваше да придържа ябълките в ръцете ми. Фотографът бързо нагласи триножника на фотоапарата и ни снима. Съветският войник ме свали от стола. Влязохме отново в кафенето. Той седна на масата, а мен положи в скута си. Другите войници наведоха глави към мен, като ми задаваха разни въпроси, а моят войник ме попита на развален български език как се казвам.
-Данчо, отговорих аз.
Така ме наричаха всички у дома, роднините и съседите. Всички се разсмяха. Сигурно не бяха чували такова име.
- Меня зовут дядя Саши. , каза войникът.
Влезе фотографът, огледа се и дойде пред нашата маса. Подаде готовите снимки на чичо Саша. Той му плати, после извади писалка и написа на гърба на снимката с лилаво мастило:

“На память Данчила от дядя Саши.
Руссе –Ростов 1944 г.”

Пусна ме на пода, наведе се ниско на мен и ми каза: “Иди, молодец”.