Logo
Български Антифашистки Съюз
Областен и Общински Съвети - Русе
 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Двайсет писма до приятеля

Светлана Аллилуева
20 писем другу. Воспоминания дочери

 

 

Тези писма са написани през лятото на 1963 г. в село Жуковка, близо до Москва, в течение на тридесет и пет дни. Свободната форма на писмата ми позволи да бъда абсолютно искрена и аз считам, че написаното е изповед.
Тогава даже не си представях, че е възможно даже да мисля за издаването на книга.
Сега, когато такава възможност се появи, аз нямам намерение да променям нищо, макар от тогава да изминаха четири години и да съм далече от Русия...
Сега ми се иска всеки, който чете тези писма да счита, че те са адресирани лично до него.

Светлана Аллилуева

Май, 1967 г. Локуст Валлей

Първо писмо

 

Разказът ми ще бъде дълъг. Писмата ще бъдат дълги. Аз ще избързвам напред и ще се връщам към самото начало. Опазил ме Бог - това не е роман, не е биография и не са мемоари, последователност на изложението няма да има.
Днес е такова чудно утро. Горско утро: чуруликат птички, слънцето се плъзга през горския полумрак. Днес аз искам да ти разкажа за самия край, за тези дни на март 1953 година, които аз прекарах в дома на баща си, гледайки как той умира.Било ли е това, действително, краят на някаква епоха и началото на нова, - както твърдят сега? Не е моя работа да съдя. Ще видим. Моята работа не е епохата, а човека.
Бяха страшни дни. Усещането, че нещо привично, устойчиво и здраво, се е променило, разклатило, започна за мен от този момент, когато на 2 март ме намериха на урока по френски език в Академията за обществени науки и ми предадоха, че "Маленков ме моли да отида на Близката". ( Близката се наричаше вилата на баща ми в Кунцево, за разлика от другите, далечни вили). Това беше нещо невероятно - някой друг, а не баща ми, ме канеше да отиде при него на вилата...Отивах там със странно чувство смутена.
Когато влязохме през вратата и на пътечката до къщата колата спряха Н. С. Хрушчов и
Н. А. Булганин, аз реших, че всичко е свършено... Излязох, те ме хванаха под ръце. Лицата и на двамата бяха разплакани. "Да влезем вътре, - ми казаха те, там Берия и Маленков ще ти разкажат всичко".
В къщата - още в предверието - всичко беше не както обикновено, вместо привичната тишина, дълбока тишина, някой тичаше и се суетеше. Когато ми казаха, че през нощта баща ми е получил удар и че е в безсъзнание - аз почувствах даже облекчение, защото ми се стори, че него вече го няма.
Разказаха ми, че, по всяка вероятност, се е случило през нощта, намерили го в три часа през нощта, лежащ в тази стая, ето тук, на килима, до дивана и решили да го принесат в другата стая на дивана, където обикновено той спял. Сега той е там, там са лекарите, - ти можеш да отидеш там.
Аз слушах като в мъгла, вкаменена. Всички подробности вече нямаха значение. Аз чувствах само едно - че той ще умре. В това не се съмнявах нито за минута, макар още да не бях говорила с лекарите, - просто аз видях, че всичко наоколо, целият този дом, всичко умира пред очите ми. И всичките три дни, прекарани там, аз виждах само това и ми беше ясно, че друг изход не може да има.
В голямата зала, където лежеше баща ми, се тълпяха маса хора. Непознати лекари, които за първи път виждаха болния ( академик В. Н. Виноградов, много години наблюдавал баща ми, беше в затвора) ужасно се суетяха наоколо. Поставяха пиявици на тила и шията му, правеха кардиограми, рентгенови снимки на белите дробове, медицинска сестра непрекъснато правеше някакви инжекции, един от лекарите непрекъснато записваше в тетрадка хода на болестта. Всичко се вършеше както трябва. Всички се суетяха, спасявайки живота, който не можеше вече да се спаси.
Някъде заседавала специалната сесия на Академията на медицинските науки, решавайки какво още да се предприеме. В съседната неголяма зала непрекъснато се съвещаваше някакъв медицински съвет. Донесоха апарат за изкуствено дишане от някакъв НИИ, и с него млади специалисти, - освен тях още никой не можеше да борави с него. Грамадният апарат така и престоя без работа... Всички се стараеха да мълчат, като в храм, почти величествено, - това чувстваха всички- и се държаха по подобаващ начин.
Само един човек се държеше почти неприлично - това беше Берия. Той беше възбуден до краен предел, лицето му, и без това отвратително, се изкривяваше от разкъсващите го страсти. А страстите му бяха - честолюбие, жестокост, хитрост, власт, власт... Той така се стараеше, в този отговорен момент, как да не прехитрува и как да не дохитрува! И това беше написано на челото му. Той престъпваше към постелята и дълго се вглеждаше в лицето на болния, - баща ми понякога отваряше очи, но, по всяка вероятност, това беше несъзнателно или със замъглено съзнание. Берия го гледаше в помътнелите очи и желаеше и тук да бъде "най-верният, най-преданият" - какъвто той със всички сили се стараеше да изглежда пред баща ми и в това, за съжаление, твърдо дълго успяваше.
В последните минути, когато всичко вече свършваше, Берия изведнъж ме забеляза и се разпореди "Изведете Светлана". Погледнаха го тези, които стояха наоколо, но никой не посмя да се помръдне. А когато всичко беше свършило, той първи излезе в коридора и в тишината на залата, където всички стояха мълчейки около леглото, се чу силният му глас, не скривайки тържествеността "Хрусталев! Колата!".
Това беше великолепен съвременен тип лукав царедворец, въплъщение на източното коварство, ласкателство, лицемерие, омотал даже баща ми - когото беше трудно да излъжеш. Много от това, което е вършила тази хидра, падна като петно на името на баща ми, за много неща те са виновни заедно, а това, че за много неща Лаврентий е съумял хитро да прекара баща ми, и да му се изсмива, - за мене е несъмнено. И това разбираха всички "нагоре"...
Не само аз разбираха, че това е така.Но от него диво се бояха и знаеха, че в този момент, когато баща ми умира, у никого в Русия нямаше в ръцете повече власт и сила, отколкото у този ужасен човек.
Баща ми беше в безсъзнание, както констатираха лекарите. Инсултът бил много силен, говорът бил загубен, дясната половина на тялото е парализирана. Няколко пъти той отваря очи - погледът му беше премрежен, кой знае, познавал ли е някого. Тогава всички се втурваха към него, стараейки се да уловят дума или макар желание в очите му. Аз седях до него, държах го за ръката, той ме гледаше, - едва ли ме виждаше. Аз го целунах, целунах и ръката му, - повече нищо не ми оставаше.
Колкото и да е странно, в тези дни на болестта, в тези часове, когато пред мен лежеше само тялото, а душата му отлетя от него, в последните дни на прощаване в Колонната зала, - аз обичах баща си по-силно и по-нежно, отколкото през целия си живот. Той беше много далече от мене, от нас, децата, от всички свои близки. На стената в стаята на вилата му в последните години се появи огромна, увеличена снимка на деца, - момче на ски, момче до цъфнала вишна, - а пет от своите осем внука той така и не благоволи нито веднъж да види. И все-таки го обичаха, - обичат го и сега, тези внуци, които никога не са го виждали. А в тези дни, когато той се успокои, накрая, на своя одър и лицето му стана красиво и спокойно, аз чувствах как сърцето ми се разкъсва от печал и любов.
Такъв силен наплив на чувства, толкова противоречиви и толкова силни аз не съм изпитвала нито по-рано, нито после. Когато в Колонната зала аз стоях почти всички дни (аз буквално стоях, защото колкото и да ме караха да седна и подтикваха към мен стол, аз не можех да седя, можех само да стоя), вкаменяла, без думи, аз разбирах, че е настъпило някакво освобождаване. Аз още не знаех и не осъзнавах - какво е то, в какво ще се изрази, но аз разбирах, че това е освобождение за всички и за мене също, от някакъв гнет, угнетявал всичко в душата.И заедно с това, аз гледах красивото лице, спокойно и даже печално, слушах траурната музика (старинна грузинска приспивна народна песен с изразителна, тъжна мелодия) и се разкъсвах от печал. Аз чувствах, че аз никога не съм била добра дъщеря, че съм живяла в къщи като чужд човек, че аз с нищо не съм помагала на тази самотна душа, на този стар, болен, от всички отритнат и самотен на своя Олимп човек, който все пак е мой баща, който ме е обичал - както е умеел и както е могъл и на който аз съм задължена не само за зло, но и за добро.
Аз нищо не ядох през всичките тези дни, не можех да плача, стиснало ме е каменно спокойствие и каменна печал.
Баща ми умираше страшно и трудно. Това беше първата - и единствена засега- смърт, която съм видяла.Бог дава лесна смърт на праведниците.
Кръвоизливът в мозъка се разпространява постепенно към всички центрове и при здраво и силно сърце той бавно обхваща центъра на дишането и човек умира от задушаване.Дишането се ускоряваше и ускоряваше. Последните дванайсет часа вече беше ясно, че кислородният глад се увеличава. Лицето потъмня и се промени, постепенно чертите му станаха неузнаваеми, устните почерняха.Последния час или два човекът просто бавно се задъхваше. Агонията беше страшна. Тя го душеше пред очите на всички. В един момент- не зная така ли действително беше, но така ми се стори, очевидно в последната вече минута, той си отвори очите и огледа всички, които стояха наоколо. Това беше ужасен поглед, дали безумен, дали гневен и пълен с ужас пред смъртта и пред непознатите лица на лекарите, навели се над него. Погледът му обиколи всички за някаква част от минутата. И сега, - това беше непонятно и страшно, и до сега не разбирам, но не мога да го забравя – той повдигна изведнъж нагоре лявата си ръка (която можеше да се движи). Жестът беше непонятен, но заплашителен и не е ясно към кого и за какво се отнасяше.. В следващия момент душата му, правейки последно усилие, се откъсна от тялото му.
Аз мислех, че сама се задъхвам и се вкопчих с ръце до стоящата край мен млада позната докторка – тя изстена от болка, ние се държахме с нея една с друга.
Душата отлетя. Тялото се успокои, лицето пребледня и прие своя познат облик, след няколко мига то стана невъзмутимо, спокойно и красиво. Наоколо всички стояха вкаменели, в мълчание, няколко минути – не зная колко, струва ми се дълго.
После членовете на правителството се устремиха към изхода, трябваше да отиват в Москва, в ЦК, където очакваха вести. Те отидоха да съобщят вестта, която тайно всички очакваха. Тях ги разкъсваха същите противоречиви чувства, каквито и мене – скръб и облекчение.
Всички те (не говоря за Берия, който беше единствения в своя род изрод) тези дни се суетиха, стараеха се да помогнат и заедно с това се страхуваха – как всичко ще завърши?
Но искрени сълзи имаше тия дни в мнозина – аз видях сълзите на К. Е. Ворошилов, на Л. М. Каганович, на Г. М. Маленков, на Н. А. Булганин, на Н. С, Хрушчов. Каквото и да се говори, освен общата работа, обединяваща ги с баща ми, много голямо беше очарованието от неговата надарена натура, то завладяваше хората, увличаше ги, беше невъзможно да му се съпротивляваш. Това изпитваха и знаеха много, - и тези, които сега си дават вид, че никога не са изпитвали това, и тези, които не си дават такъв вид.
Разотидоха си всички. На одъра остана тялото, което трябваше да лежи тук още няколко часа – такъв е реда. В залата останаха Н. А. Булганин и А. И. Микоян, останах и аз, седейки на дивана на противоположната стена. Изгасиха половината от всички светлини,излязоха лекарите. Остана само медицинската сестра, старата болногледачка, позната ми отдавна от кремълската болница.
Това беше залата, където се събираха много хора зад масата и където идваше тесният кръг на Политбюро. На тази маса – на обед или на вечеря- се решаваха и се вършеха много неща. Да дойдат на обед при баща ми това означаваше да решат някой въпрос. Подът беше застлан с колосален килим. До стените стояха кресла и дивани, в ъгъла беше камината, баща ми винаги обичаше огъня през зимата. В другия ъгъл беше грамофонът с плочите, баща ми притежаваше добра колекция с народни песни – руски, грузински, украински. Друга музика той не признаваше. В тази стая минаха всичките му последни години, почти двайсет години. Сега тя се прощаваше със своя стопанин.
Дойдоха да се простят прислугата, охраната. Ето къде бяха истинските чувства, искрената печал. Готвачът, шофьорите, дежурните диспечери от охраната, сервитьорите, градинарите – всички те влизаха тихо, подхождаха мълчаливо към постелята и всички плачеха. Изтриваха сълзите си като деца, с ръце, с ръкави, с кърпи. Много плачеха ридаейки, сестрата им даваше валериан, като плачеше. А аз вкаменена стоях, гледах и нито една сълзица не се търкулна. И да изляза не можех, все гледах, гледах, не можех да се откъсна.
Дойде да се прости Валентина Василевна Истомина – Валечка, както всички я наричаха, икономката, грижила се за баща ми на вилата осемнайсет години. Тя грохна на колене до дивана, падна с глава на гърдите на покойника и заплака на глас, както на село. Дълго не можеше да спре и никой не й пречеше.
Всички тези хора, служили на баща ми, го обичаха. В бита си той не беше капризен – обратно, беше непретенциозен, прост и приветлив с прислугата, а ако хокаше, то само “началниците”, генералите от охраната и комендатурата.Прислугата не можеше да се оплаче нито за опърничевост, нито за жестокост – обратно, често го молеха за помощ за каквото и да е и никога не получаваха отказ. А Валечка, както и всички те, през последните години знаеха за него къде повече и бяха виждали повече, отколкото аз, живееща далече и отчуждено. И зад тази голяма маса, където тя прислужваше при много хора е виждала хора от целия свят. Много интересни неща е виждала тя – разбира се в рамките на своя кръгозор, но сега когато се виждаме ми разказва много живо,ярко, с хумор. И както цялата прислуга, до последните си дни, тя ще остане убедена, че на света няма по-добър човек от моя баща. И няма да ги разубедиш никога и с нищо.
Късно през нощта или, по-точно, рано сутринта дойдоха, за да отнесат тялото за аутопсия.
Мене започна да ме тресе, но поне сълзи да имах, поне да заплачех. Не, само треперех. Донесоха носилка, положиха тялото на нея. За първи път видях баща си полугол- красиво тяло, съвсем не беше изнемощяло, не беше старческо. Като с нож в сърцето ме бодна страшна болка – аз усетих и разбрах какво значи да си “плът от плътта”. Разбрах, че е престанало да живее и диша тялото, от което ми е дарен живота и ето аз живея още и ще живея на тази земя.
Всичко това не можеш да разбереш, докато не видиш с очите си смъртта на родителя. И, за да разбереш въобще какво е това смърт, трябва поне веднъж да я видиш, да видиш как “отлита душата” и остава тленното тяло. Всичко това аз не го разбирах тогава, но го усещах, всичко премина през сърцето ми, оставяйки там следа.
И тялото го отнесоха. Бял автомобил спря до самите врата на вилата. Всички излязоха. Свалиха шапки. Аз стоях на вратата, някой ми наметна палто. Тресеше ме цялата. Някой ме прегърна за раменете – оказа се Н. А. Булганин. Затвориха вратата на колата и тя тръгна. Пъхнах си лицето в гърдите на Николай Александрович и, накрая, се разревах. Той плачеше и ме гладеше по главата. Всички постояха още малко до вратата и след това си разотидоха.
Аз тръгнах към служебната пристройка, съединена с дома чрез дълъг коридор, по който носеха яденето от кухнята. Всички, които останаха, дойдоха тук – медицинските сестри, прислугата, охраната. Седяхме в столовата – голяма стая с бюфет и радиоприемник. Отново и отново обсъждаха как се случи всичко, как стана. Заставиха ме да хапна нещо: “ Днеш ще бъде труден ден, а вие не сте и спали, скоро трябва да отивате в Колонната зала, трябва да съберете сили!”. Аз хапнах нещо и седнах в креслото. В 5 часа сутринта отидох в кухнята. В коридора се чуваха силни ридания – беше сестрата. Тя плачеше така сякаш е загинало изведнъж цялото й семейство.
Всички несъзнателно чакаха, стоейки в столовата, едно: в шест часа сутринта по радиото ще обявят вестта за това, което ние вече знаехме. Но на всички беше нужно да я чуят, като че ли без това ние не можехме да повярваме. И ето, накрая, шест часът. И бавният, бавен глас на Левитан, или на някой друг, приличащ на Левитан – глас, който винаги съобщаваше нещо важно. Сега всички разбраха: да, това е истина, това се е случило. Всички отново заплакаха – мъже, жени, всички... И аз ревях и ми беше хубаво, че не съм сама, че всички хора разбират какво се е случило и плачат заедно с мен.
Това беше неподправено и искрено и никой пред никого не демонстрираше нито своята скръб, нито своята вярност. Всички се познаваха много добре. Всички ме познаваха и мен, и това, че аз бях лоша дъщеря, и това, че моят баща беше лош баща, и това, че баща ми все пак ме е обичал, и че аз съм го обичала.
Никой тук не го считаше нито за бог, нито за свръхчовек, нито за гений, нито за злодей – обичаха го и го уважаваха за най-обикновените човешки качества, за които прислугата съди винаги безпогрешно.


Превод от: http://lib.ru/MEMUARY/ALLILUEWA/letters.txt